Кралят на зимата

Аз погледнах към младото момиче, което свиреше на арфа. Лелите зяпаха към нас двамата, но Хелед не изглеждаше разтревожена от нашия разговор. Галахад слушаше музиката, сложил ръка на раменете на Пердел.

— Аз бях там, милейди — обърнах се аз отново към Сийнуин.

— И?

Реших, че нейната прямота заслужава прям отговор.

— Тя коленичи пред него, за да го посрещне, лейди — казах аз, — и той заби меча си в гърлото й. Видях го с очите си.

Лицето й се удължи. Светлината на тръстиковите свещи хвърляше червеникави отблясъци и сенки по бледите й страни и в трапчинката под долната й устна. Тя носеше разкошна рокля от светлосин лен, която беше украсена по края на полите със сребриста кожа от зимна невестулка. Около врата й блестеше сребърна огърлица, на ушите й имаше сребърни обици и аз си помислих, че среброто много отиваше на светлата й коса. Тя тихо въздъхна.

— Страхувах се да чуя тази истина — каза тя, — но като принцеса трябва да се омъжа, там където ще бъде най-изгодно за кралството, а не където бих искала.

Тя обърна поглед към арфистката за известно време, след това отново се облегна близо до мен.

— Баща ми казва, че тази война се води заради моята чест. Така ли е?

— За него е така, лейди, но аз мога да ви уверя, че Артър много съжалява за обидата, която ви нанесе.

Тя леко свъси вежди. Темата, без съмнение, беше болезнена, но тя не можеше да я отмине, защото постъпката на Артър беше засегнала много по-дълбоко и трагично живота на Сийнуин, отколкото бе променила живота на Артър. Артър бе тръгнал към своето щастие и към брака си и беше оставил Сийнуин да страда, потънала в самосъжаление.

— Вие разбирате ли го, лорд Дерфел? — попита тя след малко.

— Тогава не можах да го разбера, лейди — казах аз. — Тогава си мислех, че е пълен глупак. Всички така мислехме.

— А сега? — попита тя, спряла сините си очи върху моите.

Помислих малко.

— Мисля, лейди, че веднъж в живота си Артър беше поразен от лудост и той не беше в състояние да й се противопостави.

— Любов?

Аз я погледнах и си казах, че не съм влюбен в нея и че нейната брошка случайно беше станала мой талисман. Казах си, че тя беше принцеса, а аз син на робиня.

— Да, лейди — отговорих аз.

— Вие познавате ли тази лудост? — попита ме тя.

Не забелязвах нищо друго в стаята, гледах само Сийнуин. Принцеса Хелед, спящият малък принц, Галахад, лелите, арфистката, никой не съществуваше за мен, не забелязвах нито тъканите гоблени по стените, нито бронзовите свещници. Виждах само големите тъжни очи на Сийнуин и чувах единствено ударите на сърцето си.

— Знам, че можеш да гледаш в очите на някого — чух се да казвам, — и изведнъж да разбереш, че животът вече е невъзможен без тези очи. Разбираш, че техният глас може да накара сърцето ти да спре и че тяхната компания е цялото щастие, за което можеш да мечтаеш, разбираш, че когато ги няма душата ти ще страда самотна и изоставена.

Тя помълча, загледана в мен с леко объркано изражение.