Падането на Хиперион
- Автор: Симмонс Дэн
- Серия: Hyperion Cantos #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Падането на Хиперион». Краткое содержание книги:
Да се върна тук. Да измина целия път до тези мрачни стаи, до това зловещо легло. Почти си спомням как се събуждам тук, като по чудо излекуван, „истинският“ Севърн, как д-р Кларк и дори малката синьора Ангелети се въртят във външната стая. Онзи период на оздравяване от смъртта — онзи период на осъзнаване, че не бях Кийтс, не бях на истинската Земя, че това не беше през века, през който бях затворил очи в онази последна нощ… че не бях човек.
Някъде след два заспивам и докато спя, сънувам. Никога преди това не съм сънувал този сън. Сънувам, че бавно се издигам през инфоравнината, през инфосферата, към и в мегасферата и накрая стигам на място, което не познавам, което никога не съм сънувал… място на безгранични пространства, спокойни, неописуеми цветове, място без хоризонти, без тавани, без подове или твърди площи, които да могат да се нарекат земя. Мисля за него като за мегасферата, защото незабавно усещам, че това равнище на взаимосвързана реалност обхваща всички разновидности и прищявки на усещания, които съм изпитвал на Земята, всички бинарни анализи и интелектуални удоволствия, които съм чувствал да се носят от Техноцентъра през инфосферата и най-вече, усещане за… за какво? За простор? Свобода? „Потенциал“ би могла да е думата, която се опитвам да намеря.
Сам съм в тази мегасфера. Цветове се носят над, под, през мен… понякога се разтварят на неясни пастели, понякога се сливат в подобни на облаци фантазии, а друг път, рядко, се явяват в по-твърди обекти, форми, отделни фигури, които могат или не могат да са човешки на външен вид — гледам ги като дете, което гледа облаци и си представя слонове, крокодили от Нил и огромни бойни лодки, плаващи от запад на изток в Езерния район през един пролетен ден.
След малко чувам звуци: влудяващото клокочене на фонтана на Бернини на площада, гълъби, които тропат по первазите над прозореца ми, Лейт Хънт, който тихо стене насън. Но над и под тези звуци чувам нещо по-потайно, не толкова истинско, а безкрайно по-заплашително.
Нещо голямо идва оттам. Напрягам се да видя през пастелния мрак — нещо се движи точно отвъд обсега ми на зрение. Зная, че то знае името ми. Зная, че държи живота ми на едната си длан и смъртта ми — в другия си юмрук.
Няма къде да се скрия в това пространство извън пространството. Не мога да избягам. Прелъстителната песен на болката продължава да се издига и затихва от света, който оставих назад — ежедневната болка на всеки човек навсякъде, болката на онези, които страдат от току-що започналата война, особената, концентрирана болка на онези, увиснали на ужасното дърво на Шрайка и, най-силната от всички, болката, която изпитвам за и от поклонниците и онези други, чиито живот и мисли сега споделям.
Струва си да се втурна да приветствам приближаващата съдбовна сянка, ако ще ми дари свобода от тази песен на болката.
— Севърн! Севърн!
За миг си мисля, че викам самият аз, точно както бях правил и преди в тези стаи, зовейки Джоузеф Севърн през нощта, когато болката и треската надхвърляха способността ми да ги понасям. И той винаги беше там: Севърн с неговата тромава, добродушна несръчност и с онази нежна усмивка, която често исках да изтрия от лицето му с някаква малка гадост или забележка. Трудно е да си добър, когато умираш — бях водил донякъде благороден живот… защо тогава съдбата ми бе да продължавам да играя тази роля, когато страдах именно аз, когато именно аз изкашлях разкъсаните остатъци от дробовете си в мръсни кърпички?
— Севърн!
Това не е моят глас. Хънт ме разтърсва за раменете и вика името на Севърн. Разбирам, че си мисли, че вика моето име. Отмятам ръцете му и потъвам обратно във възглавниците.
— Какво има? Какво става?
— Стенеше — казва помощникът на Гладстоун. — Викаше.
— Кошмар. Нищо повече.
— Обикновено сънищата ти са нещо повече от сънища — отбелязва Хънт. Той оглежда тясната стая, осветена от единствената лампа, която е донесъл със себе си. — Какво ужасно място, Севърн.
Опитвам да се усмихна.
— Струва ми двайсет и осем шилинга на месец. Седем скудо. Пладнешки обир.
Хънт ми се намръщва. Студената светлина кара бръчките му да изглеждат по-дълбоки от обикновено.
— Виж, Севърн, зная, че си киборг. Гладстоун ми каза, че си възстановена личност на поет на име Кийтс. Сега очевидно всичко това… — той безпомощно махва към стаята, сенките, издължения правоъгълник на прозорците и високото легло — …всичко това е някак си свързано с положението. Но как? Каква игра играе тук Техноцентърът?