Сатанински строфи
- Автор: Рушди Ахмед Салман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сатанински строфи». Краткое содержание книги:
Основната тема на романа — това са емигрантите и емиграцията, невъзможността за асимилация и интеграция в новата култура, неизбежността на възвръщането към корените.
Повествованието в романа се разгръща в две паралелни сюжетни линии: в съвременен Лондон и в древна Арабия във времената на Пророка Мохамед. Съвременната линия започва с терористичен атентат в самолет, от който изпадат и се подлагат на фантастична метаморфоза двама индийци мюсюлмани — Джебраил Фаришта (Gibreel Farishta) и Саладин Чамча (Saladin Chamcha).
Актьорът Чамча, индийски емигрант, работи в Британия при озвучаване на филми, женен е за англичанка, няма деца. След като чудодейно се спасява при терористичния акт, той постепенно се превъплъщава в сатир, а после в дявол. Заради това преображение бива преследвана от полицията, той се крие в лондонски хотел, но също така провокира в средите на младите лондончани мода на диаболизъм. Накрая отново се превръща в човек.
Плейбоят Фаришта, който в Индия е знаменит актьор от Боливуд със специализация в роли на индуистки богове, преследван от призрака на извършилия самоубийство негова любовница, става въплъщение на архангел Гавриил (в ислямската традиция — Джебраил). В Лондон той изживява бурен роман с алпинистката Алисия, в качеството си на архангел той извършва пътувания във времето и пространството. По време на своите пътешествия до Мека (наричана в романа Джахилия) той среща пророка Мохамед (наричан Посланик и Махунд) в момента на самото начало на развитие на исляма. Вероятно именно тази част на романа е предизвикала гнева на иранския лидер аятоллах Хомейни: в един от епизодите Махунд под натиска на лидерите на Джахилия се съгласява да признае,че няколко езически богини притежават особен статут в в очите на Аллах; а в друг епизод бившият последовател на Махунд, поетът Баал, се крие в бордей, в който проститутките се представят пред него с имената на жените на Посланика. Макар че м друг сюжетен момент Джебраил се среща с религиозен лидер фанатик, живеещ в изгнание, в когото лесно може да се узнае самият Хомейни като прототип.
Романът завършва с това, че Фаришта, чиито пътешествия могат да се разглеждат и като епизоди на изостряща се шизофрения, в пристъп на ревност убива Алисия. Чамча след сдобряването с баща си се връща да живее в Индия.
— Ние, лондончаните, можем да се гордеем с нашето гостоприемство — казваше той на Памела и тя, кикотейки се безсилно, го заведе да види филма на Бъстър Китън с това име, в който комикът, стигайки до края на една абсурдна железопътна линия, получава смъртоносно посрещане. През онези дни те се наслаждаваха на подобни противопоставяния и след такива разгорещени спорове свършваха в леглото… Той върна своите реещи се мисли върху темата за метрополиса. Неговата — повтори той упорито на себе си — дълга история като убежище, роля, поддържана въпреки непокорната благодарност на бежанските деца; и без никаква само-поздравителна реторика за струпаните маси в „нация от имигранти“ отвъд океана, самата тя с не твърде „отворени обятия“. Съединените щати с техните сега-ли-сте-някога-били-ли-сте биха ли позволили някога на Хо Ши Мин да готви в хотелските им стаи? Какво би казал техният закон Макарън-Уолтър259 за късния Карл Маркс, застанал с рунтава брада на портите им, чакайки да пресече жълтите им линии? О, истински Лондон! Наистина душевно нечувствителен би бил онзи, който не предпочита неговото избледняло великолепие, неговите нови колебания, горещата увереност на този трансатлантически нов Рим с неговия нарцисизиран архитектурен гигантизъм, който използваше потисничеството на размера, за да накара човешките си обитатели да се чувстват като червеи… Лондон въпреки нарастването на израстъци като Нат Уест Тауър — едно корпоративно лого, изтикано в третото измерение, — запазваше човешките пропорции. Вива! Зиндабад!260
Памела винаги беше заемала язвителна гледна точка към подобни възторжени съчинения.
— Това са музейни стойности — беше свикнала да му казва тя. — Осветени, окачени в златни рамки на почетни стени. — Тя никога не беше имала време за онова, което устояваше на времето. Промени всичко! Разкъсай го!
Той казваше:
— Ако успееш, за едно или две поколения ще направиш невъзможно за хора като теб да оцелеят.
Тя възхваляваше това видение на собствената си отживялост. Ако свършеше като птицата додо — една препарирана реликва, Предателя на класата си (1980-те), — това със сигурност, каза тя, ще подскаже едно подобрение на света. Той се молеше да не се съгласява, но в това време те бяха започнали да се прегръщат: което със сигурност беше подобрение, така че той прикриваше другия смисъл.
(Една година правителството беше въвело входна такса за музеите и групи разярени почитатели на изкуството пикетираха храмовете на културата. Когато видя това, Чамча беше поискал да вдигне свой собствен плакат и да проведе контрапротест от един човек. Не знаеха ли тези хора каква е стойността на нещата вътре? Ето ги тук, весело разяждащи дробовете си с цигари, пакет от които струваше повече от таксите, срещу които протестираха; онова, което показваха на света, беше колко ниско оценяват културното си наследство… Памела категорично забрани. „Само да посмееш“, каза тя. Тя поддържаше тогава правилното мнение, че музеите бяха твърде ценни, за да се иска входна такса за тях. Така: „Само да посмееш“ и за негова изненада, той се усети, че не посмя. Нямаше това предвид, което изглежда е казал. Имаше предвид, че може би при подходящи обстоятелства би дал живота си за това, което беше в тези музеи. Така че не можеше да приеме сериозно тези възражения срещу такса от няколко пенса. Обаче добре виждаше, че това беше неясна и лошо защитена позиция.)
— От човешките същества, Памела, обичах теб. Култура, град, жена; и една четвърта и последна любов, за която не беше говорил на никого: любовта към една мечта. В миналото сънят се повтаряше веднъж месечно; един прост сън, развиващ се в градска градина покрай алея от стари брястове, чиито сключващи се в арки клони превръщаха алеята в зелен тунел, в който небето и слънцето се промъкваха тук-там, въпреки съвършените несъвършенства на балдахина от листа. В тази горска тайнственост Саладин виждаше себе си, придружен от малко момче на около пет годинки, което се учеше да кара велосипед. Момчето, тревожно треперещо в началото, правеше героични усилия да възстанови и запази равновесие със свирепостта на някой, който иска баща му да се гордее с него. Чамча от съня тичаше след въображаемия си син, държейки колелото изправено, стискайки багажника над задното колело. След това го пусна и момчето (не знаейки, че не го държат) продължаваше да кара: равновесието дойде като дарба за летене и двамата се плъзгаха надолу по алеята, Чамча тичаше, момчето въртеше педалите все по-бързо и по-бързо.
259
Закон, който с десетилетия забраняваше на хора с радикални убеждения да влизат в САЩ.
260
Да живее!