Сатанински строфи
- Автор: Рушди Ахмед Салман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сатанински строфи». Краткое содержание книги:
Основната тема на романа — това са емигрантите и емиграцията, невъзможността за асимилация и интеграция в новата култура, неизбежността на възвръщането към корените.
Повествованието в романа се разгръща в две паралелни сюжетни линии: в съвременен Лондон и в древна Арабия във времената на Пророка Мохамед. Съвременната линия започва с терористичен атентат в самолет, от който изпадат и се подлагат на фантастична метаморфоза двама индийци мюсюлмани — Джебраил Фаришта (Gibreel Farishta) и Саладин Чамча (Saladin Chamcha).
Актьорът Чамча, индийски емигрант, работи в Британия при озвучаване на филми, женен е за англичанка, няма деца. След като чудодейно се спасява при терористичния акт, той постепенно се превъплъщава в сатир, а после в дявол. Заради това преображение бива преследвана от полицията, той се крие в лондонски хотел, но също така провокира в средите на младите лондончани мода на диаболизъм. Накрая отново се превръща в човек.
Плейбоят Фаришта, който в Индия е знаменит актьор от Боливуд със специализация в роли на индуистки богове, преследван от призрака на извършилия самоубийство негова любовница, става въплъщение на архангел Гавриил (в ислямската традиция — Джебраил). В Лондон той изживява бурен роман с алпинистката Алисия, в качеството си на архангел той извършва пътувания във времето и пространството. По време на своите пътешествия до Мека (наричана в романа Джахилия) той среща пророка Мохамед (наричан Посланик и Махунд) в момента на самото начало на развитие на исляма. Вероятно именно тази част на романа е предизвикала гнева на иранския лидер аятоллах Хомейни: в един от епизодите Махунд под натиска на лидерите на Джахилия се съгласява да признае,че няколко езически богини притежават особен статут в в очите на Аллах; а в друг епизод бившият последовател на Махунд, поетът Баал, се крие в бордей, в който проститутките се представят пред него с имената на жените на Посланика. Макар че м друг сюжетен момент Джебраил се среща с религиозен лидер фанатик, живеещ в изгнание, в когото лесно може да се узнае самият Хомейни като прототип.
Романът завършва с това, че Фаришта, чиито пътешествия могат да се разглеждат и като епизоди на изостряща се шизофрения, в пристъп на ревност убива Алисия. Чамча след сдобряването с баща си се връща да живее в Индия.
Джебраил сънуваше смъртта на Баал:
Дванадесетте курви осъзнаха скоро след ареста си, че толкова са свикнали с новите си имена, че не можеха да си спомнят старите. Бяха твърде изплашени, за да посмеят да кажат на тъмничарите чуждите звания и като последица не можаха изобщо да кажат някакви имена. След доста викове и много заплахи тъмничарите отстъпиха и ги записаха под номера като Завеса № 1, Завеса № 2 и така нататък. Бившите им клиенти, ужасени от последствията, ако се изплъзне тайната какви са станали курвите, също запазиха мълчание, така че беше възможно никой да не разбере, ако поетът Баал не беше почнал да лепи стиховете си по стените на градския затвор.
Два дена след арестите затворът се пръскаше от проститутки и сутеньори, чиято бройка се беше увеличила значително през двете години, след като Подчинението беше въвело сексуалната сегрегация в Джахилия. Оказа се, че много джахилийски мъже бяха готови да запазят спокойствие въпреки подигравките на градската паплач, да не говорим за възможното съдебно преследване по силата на новите закони срещу неморалността, само за да стоят под прозорците на затвора и да правят серенади на онези изрисувани дами, които бяха започнали да обичат. Жените вътре бяха напълно безразлични към тази преданост и не окуражаваха по никакъв начин поклонниците през зарешетените врати. Обаче на третия ден между тези умиращи от любов глупаци се появи един странно мрачен мъж с тюрбан и шалвари с тъмна кожа, която беше започнала да изглежда определено петниста. Много минувачи сподавено се кикотеха на външния му вид, но когато започна да пее строфите си, кикотът изведнъж спря. Джахилийци винаги са били любители на поетическото изкуство и красотата на одите, изпълнявани от странния джентълмен, ги отклони от техния път. Баал пееше любовните си стихотворения и болката в тях умълча другите стихоплетци, които позволиха на Баал да говори от името на всички. По прозорците на затвора за пръв път беше възможно да се видят лицата на секвестираните курви, които бяха привлечени там от магията на стиховете. Когато свърши рецитала си, той започна да кове поезията си на стената. Пазачите на портала с очи, пълни със сълзи, не направиха опит да го спрат.
След това странният мъж се появяваше всяка вечер отново и рецитираше ново стихотворение и всеки букет строфи звучеше по-възхитително от последните. Може би тази наситена възхитителност попречи на който и да било да забележи, до дванадесетата вечер, когато той завърши своя дванадесети и последен букет от строфи, всеки посветен на различна жена, че имената на дванадесетте му „жени“ са същите като имената на друга група от дванадесет.
Но на дванадесетия ден това беше забелязано и изведнъж голямата тълпа, която беше започнала да се събира, за да чуе четенето на Баал, промени настроението си. Чувствата на възмущение замениха тези на възхитата и Баал беше заобиколен от разярени мъже, настояващи да разберат причините за тази непочтена, тази най-византийска между обидите. В същия миг Баал свали глупавия си тюрбан.
— Аз съм Баал — обяви той. — Не признавам ничия юрисдикция освен тази на моята Муза или да бъдем точни, моята дузина Музи.
Стражите го хванаха.
Генерал Халид беше поискал Баал да бъде веднага екзекутиран, но Махунд настоя поетът да бъде изправен пред съда веднага след курвите. Така че, когато дванадесетте жени на Баал, които се бяха развели с камъка, за да се омъжат за него, бяха осъдени на смърт чрез пребиване с камъни, като наказание за неморалността на своя живот, Баал стоеше лице в лице с Пророка, едно огледало, изправено срещу образа, тъмнината срещу светлината. Халид, седящ от дясната страна на Махунд, предложи последна възможност на Баал да обясни своите безчестни деяния. Поетът разказа историята на престоя си в „Завесата“, използвайки най-простия език, без да скрива нищо, дори последното си малодушие, заради което всичко, което беше направил оттогава, беше опитът за възмездие. Но сега се случи нещо необичайно. Тълпата, натъпкана в съдебната шатра, знаейки, че това в края на краищата е сатирикът Баал, в своята младост притежател на най-острия език и силно остроумие в Джахилия, започна (независимо колко усилено се опитваше да не го прави) да се смее. Колкото по-честно и просто Баал описваше своите женитби за дванадесетте „жени на Пророка“, толкова по-неудържимо ставаше ужасното веселие на публиката. В края на неговата реч добрият народ на Джахилия буквално плачеше от смях, неспособен да се въздържи, дори когато войници с камшици от необработена кожа и ятагани ги заплашваха с незабавна смърт.