Сатанински строфи
- Автор: Рушди Ахмед Салман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сатанински строфи». Краткое содержание книги:
Основната тема на романа — това са емигрантите и емиграцията, невъзможността за асимилация и интеграция в новата култура, неизбежността на възвръщането към корените.
Повествованието в романа се разгръща в две паралелни сюжетни линии: в съвременен Лондон и в древна Арабия във времената на Пророка Мохамед. Съвременната линия започва с терористичен атентат в самолет, от който изпадат и се подлагат на фантастична метаморфоза двама индийци мюсюлмани — Джебраил Фаришта (Gibreel Farishta) и Саладин Чамча (Saladin Chamcha).
Актьорът Чамча, индийски емигрант, работи в Британия при озвучаване на филми, женен е за англичанка, няма деца. След като чудодейно се спасява при терористичния акт, той постепенно се превъплъщава в сатир, а после в дявол. Заради това преображение бива преследвана от полицията, той се крие в лондонски хотел, но също така провокира в средите на младите лондончани мода на диаболизъм. Накрая отново се превръща в човек.
Плейбоят Фаришта, който в Индия е знаменит актьор от Боливуд със специализация в роли на индуистки богове, преследван от призрака на извършилия самоубийство негова любовница, става въплъщение на архангел Гавриил (в ислямската традиция — Джебраил). В Лондон той изживява бурен роман с алпинистката Алисия, в качеството си на архангел той извършва пътувания във времето и пространството. По време на своите пътешествия до Мека (наричана в романа Джахилия) той среща пророка Мохамед (наричан Посланик и Махунд) в момента на самото начало на развитие на исляма. Вероятно именно тази част на романа е предизвикала гнева на иранския лидер аятоллах Хомейни: в един от епизодите Махунд под натиска на лидерите на Джахилия се съгласява да признае,че няколко езически богини притежават особен статут в в очите на Аллах; а в друг епизод бившият последовател на Махунд, поетът Баал, се крие в бордей, в който проститутките се представят пред него с имената на жените на Посланика. Макар че м друг сюжетен момент Джебраил се среща с религиозен лидер фанатик, живеещ в изгнание, в когото лесно може да се узнае самият Хомейни като прототип.
Романът завършва с това, че Фаришта, чиито пътешествия могат да се разглеждат и като епизоди на изостряща се шизофрения, в пристъп на ревност убива Алисия. Чамча след сдобряването с баща си се връща да живее в Индия.
— Никой не може да оцени едно вътрешно нараняване — каза той, — по големината на отвора на повърхностната рана.
Sunt lacrimae rerum,265 както би казал бившият учител Суфян, и Саладин имаше предостатъчно възможности през многото следващи дни да съзерцава сълзите в нещата. В началото той остана почти неподвижен в своята бърлога, оставяйки я да се издигне наново около него с присъщата й скорост, чакайки да придобие нещо от старата си силно успокоителната същност, каквато имаше преди промяната на вселената. С едно око доста гледаше телевизия, натрапчиво прескачайки от канал на канал, защото и той беше толкова член на културата на дистанционното, колкото свинеподобното момче на ъгъла; той също можеше да разбере или поне да навлезе в илюзията, че разбира съставното видеочудовище, което неговото натискане на копчето извикваше към съществуване… какъв уравнител беше тази дистанционна джунджурия, едно Прокрустово ложе за двадесетия век; то одялкваше едрите и разтягаше стройните, докато всички емисии на приемника, реклами, убийства, игри на щастието, хиляда и една различни радости и ужаси на действителното и въображаемото придобиваха равна тежест; и докато истинските прокрустянци, граждани на онова, което сега може да бъде наречено „култура на сграбчването“, трябваше да упражняват и мозък, и мускули, той, Чамча, можеше да се излегне назад в своя лежащ стол, марка „Паркър-Нол“ и да остави на пръстите си да вършат дялкането. На него му се струваше, докато безделно скачаше по каналите, че телевизорът беше пълен с ненормални: имаше мутанти — Мютс в „Д-р Ху“, странни създания, които сякаш бяха кръстосани с различни видове индустриални машини: фуражни комбайни, багери, магарета, пневматични къртачи, триони; и чиито жестоки жреци-главатари се наричаха Мютилазиатци; детската телевизия изглежда беше населена главно от хуманоидни роботи и същества с метаморфни тела, докато програмите за възрастни предлагаха непрестанния парад от злополучните съпътстващи продукти на най-новите идеи в модерната медицина и нейните съучастници модерните болести и войната. Една болница в Гвиана явно беше съхранила тялото на напълно оформен тритон, в комплект с хриле и люспи. Растеше ликантропията266 в шотландските Хайлендс. Сериозно се обсъждаха генетичните възможности на кентавъра. Беше показана операция за смяна на пола. Беше му напомнено за един ужасяващ къс поезия, който Джъмпи Джоши колебливо му беше показал в пансиона „Шаандаар“. Името му „Възпявам еклектичното тяло“ беше напълно представително за цялото. — Но приятелчето в края на краищата има цяло тяло, огорчено си помисли Саладин. Той направи бебето на Памела без никакви неприятности: няма счупени пръчици по проклетите му хромозоми… той зърна себе си в повторение на едно старо „класическо“ Шоу на извънземните. (В „бързо напред“ културата статут на класика можеше да се постигне в толкова късо време, колкото са шест месеца, понякога и за една нощ.) Последицата от всичкото това гледане на телевизия беше да се нащърби силно онова, което оставаше неговата идея за нормалното средно качество на действителността; но действаха и уравновесяващи сили.
В „Градинарски свят“ му беше показано как да постигне нещо, наричано „химеричен присад“ (точно същото, което по желание на случайността беше гордостта на градината на Ото Коун) и въпреки че вниманието му пропусна имената на двете дървета, които трябваше да бъдат отгледани в едно — черница? златен дъжд? зановец?, — самото дърво го накара да се изправи и да обърне внимание. Ето я осезаема една химера с корени, здраво засадени, и мощно растяща из едно парче английска земя: дърво, помисли си той, способно да заеме метафоричното място на онова, което баща му отсече в една далечна градина в друг несъвместим свят. Ако подобно дърво беше възможно, тогава беше и той; той също можеше да се съгласува, да изпрати корени надолу, да оцелее. Сред всичките телевизуални образи на хибридни трагедии — безполезността на тритони, неуспехите на пластичната хирургия, есперантската пустота на много модерното изкуство, кокаколонизацията на планетата — беше получил този подарък. Това беше достатъчно. Той изгаси телевизора.
Постепенно неговата неприязън към Джебраил намаля. Нито пък рогата, козите копита и т. н. показваха някакви признаци на ново появяване. Изглежда лечението не преставаше. Фактически с минаването на дните не само Джебраил, но всичко, което напоследък се беше стоварило върху Саладин и беше несъвместимо с прозаичността на всекидневния живот, започна да изглежда някак неуместно, подобно на най-упорития кошмар, след като сте си наплискали лицето, измили зъбите и изпили нещо силно и горещо. Той започна да предприема пътувания из външния свят — до тези професионални съветници адвокати счетоводител агент, които Памела имаше навика да нарича Разбойниците, и когато седеше в сигурността на техните изпълнени с ламперии, книги и полички офиси, в които чудеса просто никога не можеха да се случат, той започна да говори за своята „депресия“ — „шокът от катастрофата“ — и така нататък, обяснявайки изчезването си като че никога не е падал от небето, пеейки „Управлявай, Британия“, докато Джебраил виеше мелодията от филма „Господин 420“. Той предприе съзнателен опит да започне наново стария си живот на изтънчена чувствителност, поемайки сам по концерти, по художествени галерии и пиеси и ако откликът беше твърде притъпен; ако тези занимания не успяваха да го пратят вкъщи в състояние на възторг, което беше завръщането, очаквано от него от цялото високо изкуство; след това той настояваше пред себе си, че тръпката скоро ще се върне; че е имал „лошо преживяване“ и се нуждае от малко време.
265
Това са сълзи заради бедите. (Бел прев.)
266
Ликантропи — върколаци.