Сатанински строфи

Любовта, една зона, в която никой жадуващ да натрупа (като противоположност на роботоподобния андроид на Скинър)255 човешки опит, не можеше да си позволи да спре дейността, те поваляше, няма съмнения в това, к беше твърде възможно да те измами. Тя дори те предупреждаваше предварително. „Любовта е дете на бохемството — пее Кармен, — самата Понятие за любимата, неин съвършен модел, вечен и божествен — и ако ме обичаш, внимавай за себе си.“ Не можеш да искаш по-голяма честност. Що се отнася до него, в своето време Саладин беше обичал нашироко и сега (както беше започнал да вярва) понасяше отмъщенията на любовта срещу глуповатия любовник. От нещата на ума той най-мно-го беше обичал многообразната неизтощима култура на англоговорящите народи; казваше, докато ухажваше Памела, че „Отело“, „само тази пиеса“, беше равностойна на цялото производство на всеки друг драматург на който и да език и въпреки че осъзнаваше хиперболата, не смяташе преувеличението за твърде голямо. (Разбира се, Памела правеше непрестанни опити да измени на класата и расата си и така предсказуемо се престори на ужасена, слагайки под един знаменател Отело и Шейлок и налагайки расиста Шекспир по главата с тази двойка.) Той се стремеше, подобно на бенгалския писател Нирад Чандхури преди него — макар и без нищо от този немирен подтик на колониалния интелект да бъде смятан за enfant terrible256 — да бъде достоен за предизвикателството, представяно от израза Civis Britanicus sum257. Империята вече я нямаше, но той все още знаеше, че „всичко добро и живо в него“ беше „направено, формирано и ускорено“ от срещата му с това островче на чувствителността, заобиколено от хладния разум на океана. От материалните неща той беше дарил любовта си на този град, Лондон, предпочитайки го пред града на рождението си и всеки друг; беше пълзял крадешком нагоре по него с нарастващо вълнение, застивайки като статуя, когато поглеждаха към него, мечтаейки да бъде този, който го притежава и така един вид да стане той, както в играта „По стъпките на баба“, когато детето, което докосне онзи, който е („в течение“, биха казали днешните млади лондончани), приема лелеялата самоличност; подобно също на мита за Златната клонка. Лондон, неговата природа на конгломерат, отразяваща сама себе си, принадлежащата му сдържаност; водоливниците му с фантастични фигури, призрачните стъпки от римски крака по улиците му, крясъците на неговите отлитащи мигриращи гъски. Неговата гостоприемност — да! — напук на имигрантските закони и неговият скорошен личен опит, той все още настояваше на истинността на това: един несъвършен прием наистина, способен на фанатизъм, но въпреки това нещо истинско, както беше засвидетелствано от съществуването в Южен Лондон на един пъб, в който не можеше да се чуе друг език освен украински, и на ежегодните срещи в Уембли, на хвърлей камък от големия стадион, заобиколен от имперско ехо — Емпайър Уей, Емпайър Пул — на повече от сто делегати, всички проследявайки произхода си от едно малко селце в Гоа.258