Пустош
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Пустош». Краткое содержание книги:
Сега главата му беше пресата, а мозъкът му — ябълките. Скоро щеше да се пръсне, както ябълките се пръсваха под барабана, и щеше да го погълне благословен мрак.
— Андрю! Вдигни глава и ме погледни!
Не можеше… но дори да беше в състояние, пак нямаше да го стори. Предпочиташе да остане неподвижен и да чака мрака. И без това отдавна трябваше да бъде мъртъв, нали гадното хлапе го беше простреляло в главата?
— Куршумът изобщо не е засегнал мозъка ти, глупако, не мисли, че умираш — само дето имаш силно главоболие. Обаче непременно ще пукнеш, ако не престанеш да се въргаляш в собствената си урина… и ще се погрижа смъртта ти да бъде толкова мъчителна, че да мечтаеш за сегашните си болежки.
Не заплахата накара мъжа, проснат на пода, да вдигне глава, а лекотата, с която човекът с дрезгавия глас беше прочел мислите му. Той опита да се повдигне, а нетърпимата болка прониза мозъка му. Имаше чувството, че тежки предмети се плъзгат и преобръщат в черепа му, разкъсвайки кръвоносните съдове. От гърлото му се изтръгна задавен стон. Нещо го гъделичкаше по дясната страна, като че дузини мухи бяха накацали върху кървящите му рани. Искаше да ги пропъди, но разбираше, че трябва да се подпира на лакти, за да не падне.
Съществото, което стоеше до противоположната стена, близо до херметическия люк, водещ към кухнята, изглеждаше призрачно, нереално. Причината може би беше в примигващите лампи или пък защото той виждаше непознатия само с едното си око (не си спомняше какво се беше случило с другото и нямаше никакво желание да разбере), но подозираше, че съществото действително беше призрачно и нереално. Приличаше на човек… но мъжът, който някога се наричаше Андрю Куик, си мислеше, че може би очите го лъжат.
Непознатият носеше късо черно яке, препасано с колан, избелели джинсови панталони и износени прашни ботуши като на фермер, скотовъд или…
— Или на стрелец — обади се непознатият и се изкиска.
Тик Так напрегнато огледа съществото до вратата, опитвайки се да види лицето му, но то беше скрито под качулката на якето.
Внезапно сирените престанаха да вият. Аварийното осветление не се изключи, но лампите престанаха да примигват.
— Браво — хрипливо прошепна непознатият. — Най-сетне ще чуваме собствените си мисли.
— Кой си ти? — попита Тик Так. Опита се да вдигне глава, тежките гири в черепа му се затъркаляха и проправиха нови бразди в мозъка му. Усещането беше неприятно, но още по-неприятно беше потръпването на дясната му страна.
— Аз съм многолик, приятелю — заяви непознатият изпод качулката си и макар гласът му да беше сериозен, на Тик Так му се стори, че съществото едва сдържаше смеха си. — Някои ме наричат Джими или Тими, други ми викат Хенди или Денди. Казват ми още Губещия или Победителя, но това няма никакво значение. — Той отметна глава и се засмя. Раненият Тик Так почувства, че го побиха тръпки — смехът на съществото напомняше на вълчи вой. — Понякога ме назовават Вечния непознат — продължи то и тръгна към човека на пода, който изстена и се опита да се отдръпне. — Наричали са ме още Мерлин или Маерлин (всъщност не ме е грижа, защото никога не съм бил нито единият, нито другият, макар да не съм го отричал). Аз съм ту Магьосникът, ту Вълшебникът… но си мисля, че двамата с теб можем да се спрем на по-обикновено име, Андрю.
Той отметна качулката. Лицето му с широко чело беше привлекателно, но не приличаше на човешко. Страните му бяха покрити с трескава руменина, в синьо-зелените му очи проблясваше някаква лудост, смолисточерната му коса стърчеше на кичури като пера на гарван, а зад коралово червените му устни се виждаха остри зъби като на канибал.
— Наричай ме Фанин — заяви ухиленото привидение. — Ричард Фанин. Не е съвсем точно, но ще свърши работа като… псевдоним. — Протегна ръка и Тик Так забеляза, че дланта му беше гладка, без никакви линии. — Какво ще кажеш, приятел? Стисни ръката, която разтърси света.
Човекът, който някога се наричаше Андрю Куик, но в подземията на Беловласите беше известен като Тик Так, изкрещя и отново опита да се отдръпне. Парчето кожа, откъснато от малокалибрения куршум, който не беше проникнал в черепа, се полюшваше, дългата му руса коса го гьделичкаше по страната. Ала Куик вече не чувстваше нищо. Беше забравил дори непоносимото си главоболие и пулсиращата кухина, където някога беше окото му. Цялото му съзнание беше съсредоточено върху една мисъл: „Трябва да избягам от това чудовище, което прилича на човек!“