Аленото цвете и бялото

На втория ден самата госпожа Ракъм излиза от градината, и тръгва целеустремено нанякъде, съпровождана от камериерката си. Шугър се изкушава да я последва, защото Агнес очевидно се е упътила към града, очарователното й гласче долита до нея — много отдалеч, така че отделните думи не се различават — звънко като песен на сирена. Но Шугър решава да остане в сенчестото си скривалище под клоните на дърветата — целта й е да следи Уилям, а освен това напоследък много често се случва завесите на някой прозорец в къщата на Ракъмови да се разтворят и между тях да се появи Агнес, вперила поглед навън — и то най-често в мястото, на което е била допреди миг Шугър. Добре, че Шугър винаги е със спусната воалетка на шапката, а носи и чадърче — в противен случай госпожа Ракъм досега щеше да е запаметила чертите й.

Не, тя трябва да чака Уилям. Уилям е този, чиито навици и ежедневие трябва да опознае отблизо. А това, което Шугър разбра през тези първи петдесет и пет часа от следенето е, че въпреки всичките му декларации как държи в напрежение по-скучните си съперници със своя индивидуализъм, Уилям е човек на навика.

Той винаги се качва в два следобед на омнибуса, който отива в центъра на града. През всеки от тези три дни той пресреща голямата, тромава кола, покатерва се по стълбите и сяда на предпочитаното си място, откъм слънчевата страна на улицата. По това време на деня й се спестява неудобството да се блъска с куп обикновени чиновници с бомбета; вместо това споделя твърдите пейки и хладния въздух с други несретници, които по една или друга причина не влизат в купето на омнибуса. В първия случай това бяха бъбриви, дебели майки с малки дечица, прекалено палави, за да бъдат държани долу; през втория ден спътникът й беше някакъв старец, понесъл пакет, дълъг повече от два метра, овързан с канап; на третия ден горе се качиха отново една майка с дете, четирима навлечени туристи, които разговаряха оживено на някакъв непознат език, и един млад мъж, стиснал книга в тъмна подвързия в кокалестите си ръце.