Град на небесен огън

Като художник Джейс може и да не го биваше особено, но за това пък като стратег беше безпогрешен. Катереха се нагоре зигзагообразно, като се придвижваха от една камара почернели камъни на друга. Тъи като тук нямаше никаква растителност, само отдавна изсъхнали дънери тук-там, скалите бяха единственото прикритие, което хълмът предлагаше. Срещнаха само един Помрачен, с когото бързо се разправиха. Кръвта му попи в пепеливата земя и Клеъри, спомнила си прекрасната зелена пътека, която отвеждаше до техния Гард в Аликанте, огледа с неприязън пустошта наоколо.

Въздухът беше тежък и горещ, сякаш оранжевото слънце ги притискаше. Клеъри се присъедини към останалите зад една каменна грамада. Сутринта бяха напълнили бутилките си от езерото в пещерата и сега Алек разпределяше водата между тях; мрачното му лице беше изцапано с черен прах.

— Това е последната.

Алек подаде шишето на Изабел, която отпи и го протегна на Саимън, ала той не се нуждаеше от вода, затова поклати глава и го даде на Клеъри.

Джейс я погледна и Клеъри се видя, отразена в очите му — дребничка, бледа и мръсна. Зачуди се дали му се струва различна след миналата нощ. Почти бе очаквала той да и се стори различен, когато тази сутрин се събуди краи изстиналите останки от огъня, стиснала ръката му насън. Ала той си беше същият Джейс, когото винаги бе обичала, и продължаваше да я гледа така, както я бе гледал винаги — сякаш тя беше малко чудо, от онези, които държиш близо до сърцето си.

Клеъри отпи глътка вода и подаде термоса на Джейс, който отметна глава назад и преглътна. Като омагьосана, Клеъри загледа как се движат мускулите на гърлото му, а после извърна глава, преди да се е изчервила… е, добре, може би някои неща все пак се бяха променили, но сега не беше моментът да мисли за тях.

— Това беше. — Джейс пусна вече празния термос на земята и той се търкулна между скалите пред техните погледи. Водата свърши. — Едно нещо по-малко за носене — добави Джеис, опитваики се да звучи нехаино, ала гласът му излезе също толкова сух, колкото беше и въздухът наоколо.

Устните му бяха напукани и кървяха лекичко, въпреки целителните руни. Под очите на Алек имаше сенки, а лявата му ръка потръпваше неспокоино. Очите на Изабел бяха зачервени от прахта и тя непрекъснато примигваше и ги потъркваше, когато мислеше, че никои не я гледа. Те всички имаха окаян вид, помисли си Клеъри, с изключение може би на Саимън, които си изглеждаше както обикновено. Беше застанал близо до камъните, а пръстите му почиваха върху една скална издатина.

— Това са гробове — обади се той изведнъж.

Джейс вдигна очи.

— Какво?

— Тези купчини камъни. Това са гробове. Стари гробове. Хора, паднали в битка и телата им били затрупани с камъни.

— Ловци на сенки — каза Алек. — Кой друг би загинал, отбранявайки Гард?

Джейс докосна камъните с облечената си в ръкавица ръка и се намръщи.

— Ние изгаряме своите мъртви.

— Може би не и в този свят — предположи Изабел. — Нещата са различни. Може би не са имали време. Може би това е бил последният им отпор…