Град на небесен огън
- Автор: Клэр Кассандра
- Серия: Реликвите на смъртните #6
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на небесен огън». Краткое содержание книги:
В продължение на няколко мига те се взираха безмълвно в земята, а после Саймън проговори:
— Какво е това разкривено нещо? — посочи той. — Дърво?
— Това е портата! — отвърна Джейс.
— Аха! — каза Изабел, видимо доволна. — Ами тези вълнообразни неща тук? Да няма крепостен ров?
— Това са линии на траекторията… Честна дума, аз ли съм единственият, които някога е виждал стратегическа карта? — Джейс захвърли стилито и зарови ръце в косата си. — Разбрахте ли каквото и да било от това, което казах току-що?
— Не — призна Клеъри. — Стратегията ти вероятно е страхотна, но за сметка на това изобщо не те бива в рисуването. Всички Помрачени приличат на дървета, а крепостта изглежда като жаба. Несъмнено има и по-добър начин да ни обясниш.
Джейс приседна на пети и скръсти ръце на гърдите си.
— Е, ще се радвам да го чуя.
— Имам идея — обади се Саймън. — Помниш ли, когато споменах за "Тъмници и дракони"?
— Твърде добре — увери го Джейс. — Мрачни времена.
Саймън не му обърна внимание.
— Всички тъмни воини се обличат в червено. И не може да се каже, че са особено умни или пък мотивирани. Волята им, изглежда, е подчинена, поне донякъде, на тази на Себастиан. Нали така?
— Точно така — съгласи се Изабел, отправяики на Джейс поглед, които му нареждаше да мълчи.
— В "Тъмници и дракони" първият ход, когато си изправен срещу подобна армия, е да подмамиш настрани част от тях — да кажем, петима — и да им вземеш дрехите.
— За да бъдат принудени да се върнат в крепостта голи, така че техният срам да се отрази отрицателно върху боиния дух на останалите? — предположи Джеис. —
Защото ми се струва сложничко.
— Почти съм сигурна, че има предвид да им вземем дрехите и да се дегизираме с тях — обясни Клеъри. — Така че да се промъкнем до портата незабелязано. Ако останалите Помрачени не са особено наблюдателни, може и да не ни усетят. — Джейс я погледна изненадано и тя сви рамене. — Е, има го във всеки филм, правен някога.
— Ние не гледаме филми — каза Алек.
— Мисля, че въпросът е дали Себастиан гледа филми — изтъкна Изабел. — Между другото, когато в краина сметка го видим, стратегията ни все още ли е "вярвайте ми"?
— Точно така — потвърди Джейс.
— О, прекрасно — каза Изабел. — За миг се притесних, че може да се окаже истински план, със стъпки, които да следваме. Нали се сещате, нещо, което да ти вдъхне сигурност.
— Има план. — Джейс прибра стилито в колана си и гъвкаво се изправи. — Идеята на Саймън за това, как да проникнем в крепостта. Ще го направим.
Саймън го зяпна.
— Сериозно?
Джейс вдигна якето си от земята.
— Идеята е добра.
— Обаче е моята идея — напомни Саймън.
— Да, и е добра, така че ще го направим. Поздравления. Ще се изкачим на хълма, както ви обясних, а когато наближим върха, ще приложим плана ти. А щом се озовем там… — той се обърна към Клеъри. — Онова, което направи в Двора на феите? Когато нарисува руната на стената? Можеш ли да го повториш?
— Би трябвало — отвърна Клеъри. — Защо?
По устните на Джейс бавно се разля усмивка.
* * *
Ема седеше на леглото в малката си таванска стаичка, а около нея бяха разпилени цял куп листове.
Наи-сетне бе успяла да ги освободи от папката, която беше взела от кабинета на консула, и сега те бяха пръснати върху одеялото, осветявани от лъчите на слънцето, които струяха през малкия прозорец. Трудно й беше обаче да ги докосне.
Имаше снимки, направени под ясното лосанджелиско небе, на телата на родителите и. Вече разбираше защо се бе оказало невъзможно да ги върнат в Идрис. Телата бяха голи, кожата им — пепелявосива, с изключение на местата, където имаше грозни черни драскотини — отвратителни, съвсем различни от знаци. Пясъкът около тях беше мокър, сякаш бе валяло; намираха се далеч от отливната линия. Ема потисна желанието да повърне и си заповяда да попие информацията: кога са били намерени телата, кога са били идентифицирани и как са се разпаднали на късове, когато ловците на сенки се опитали да ги вдигнат.
— Ема.
Беше Хелън, застанала на прага. Светлината, която се разливаше през прозореца, придаваше на косата и цвят на сребро, точно както правеше и с Марк. Тези дни тя повече отвсякога приличаше на Марк; беше поотслабнала от напрежението и това още повече подчертаваше деликатните извивки на скулите и и заострените връхчета на ушите й.