Прокобата на Господаря Гад [bg]

Сложи ръка на рамото й, като че се канеше да я подтикне към решение, но Протал се преви от кашлица и се свлече на пода.

Един страж побърза да го настани облегнат на стената и Морам коленичи до него, взирайки се угрижено в старческото лице.

— Почини си малко — промълви Морам. — Отдавна са разкъсали преградата. Не бива да се бавим.

Щом кашлицата спря за малко, Върховният владетел промърмори:

— Оставете ме. Вземете Жезъла на закона и тръгвайте. Изчерпан съм.

Думите му втрещиха отряда. Томас и Ратниците затаиха дъх, за да чуят отговора на Морам. Изведнъж ги налегна страх, че той би могъл да приеме саможертвата на Протал.

Морам мълчеше.

— Оставете ме — повтори Протал. — Дай ми твоя жезъл, за да спечеля време за бягството ви, доколкото мога. Вървете, казах! Аз съм стар. Преживях своя победен миг. Нищо не губя. Вземете Жезъла и тръгвайте. — Другият Владетел не проговаряше и Протал изхриптя умоляващо: — Морам, чуй ме! Не позволявай най-важното — походът, да се провали заради старческите ми кости.

— Чувам те — задавено процеди Морам, навел глава.

Но той се надигна веднага, отметна глава назад и се засмя. В тихия смях нямаше нищо престорено и трескаво, звучеше с облекчение, а не с отчаяние. Другите го изгледаха, за да се уверят, че не е изпаднал в истерия. Тогава, без да знаят защо, също прихнаха. Веселието повя като чист вятър в душите им.

Томас едва не отправи проклятие — не можеше да сподели чувството.

Когато смехът стихна, Морам каза на Върховния владетел:

— Ех, Протал, сине на Дуилиън… Добре е, че си стар. Да те оставим ли? И каква радост ще намеря, когато разказвам на Осондрея за подвизите ти, ако ти не си там да се сърдиш, че преувеличавам?

Морам пак се засмя, но се овладя и отиде при озадачената Лид, застанала насред пещерата.

— Покорна на гривата — подхвана той благо, — ти се справи чудесно. Усетът ти е верен — припомни си го сега. Отхвърли съмненията. Не се боим да вървим натам, накъдето ни води сърцето ти.

Томас беше забелязал, че и тя не се смя с останалите. Очите й тъмнееха от смут. Томас се досещаше, че сприхавият й нрав не е понесъл леко резките думи на Морам преди малко. Но сега тя кимна мрачно.

— Щом казваш… Само че мисълта ми не се доверява на сърцето.

— Как тъй?

— Мисълта ми сочи да продължим напред. Сърцето ми обаче иска да тръгнем натам. — Тя протегна ръка към тунел, който би ги върнал почти в посоката, откъдето дойдоха. — Не знам… Това е нещо ново за мен.