Прокобата на Господаря Гад [bg]

По някое време — Томас вече не се опитваше да го измерва — го жилна шепотът на Морам:

— Чувам ги.

Отговорът на Корик прозвуча кухо като въздишка в гробница.

— Да. Следват ни. Твърде много са.

Залитайки като поразени от болест, всички подновиха катеренето, заставяха се да продължат и отвъд предела на силите си. Забравили всичко друго освен неотложността на бягството.

Сега вятърът виеше около тях, изкачването също се промени. Кухината се стесни внезапно и се озоваха на спираловидна стълба, врязана в стената на отвесна шахта. Ширината на небрежно издяланите стъпала ги принуди да се качват един по един. Вятърът фучеше нагоре, сякаш бягаше в безогледен ужас от катакомбите. Томас изохка, щом осъзна, че пак ще рискува нависоко. Но натискът на въздушните струи беше толкова силен, че наглед правеше падането невъзможно. Томас се въртеше замаяно стъпало по стъпало в спиралата.

Всички от отряда се мъкнеха нагоре, все едно вятърът ги дърпаше. Със стесняването на шахтата напорът стана прекалено бесен, за да дишат. Задъхваха се все повече нагоре, виеше им се свят. Пред очите им шахтата се клатушкаше несигурно. Томас запълзя, като се подпираше на дланите си.

Скоро всички пъплеха по стълбата като него.

Борбата да вдиша се проточи безкрайно, накрая лежеше на стъпалата. Смътно чуваше гласове, опитващи се да крещят в тътена на вятъра. Не искаше да се заслушва. Чувстваше, че малко остава да се задуши и му се доплака. Трудно му беше да си спомни какво го спира дори сега да отприщи в сълзи мъката си.

Нечии ръце го хванаха под мишниците и го завлякоха нагоре върху плосък камък, после го замъкнаха петнайсетина стъпки навътре в тесен процеп. Воят стихна.

Куаан извика задавено, но тържествуващо. Томас се насили да вдигне глава. Лежеше по корем там, където процепът излизаше на източния склон на Гръмовръх. Над сивата равнина далече долу се показваше червеното слънце.

За бучащите му уши и радостните възгласи наоколо бяха подобни на ридания. Ратниците един по един се промъкваха край него към зората. Лид беше скочила няколко крачки надолу и целуваше земята. В далечината отвъд Сарангрейв лъскавата нишка на Омърсеното русло и Голямото тресавище слънцето изгряваше величаво.

Томас седна тромаво и се обърна да види как Владетелите посрещат победата си.

Не им личеше по нищо, че са постигнали целта си. Върховният владетел се бе свлякъл като чувал, пълен с кости, положил Жезъла на закона в скута си. Главата му клюмаше и беше закрил лицето си с длани. До него Морам стоеше навъсен, с очи, угаснали като пустош.

Не ги разбираше.

Тогава Банор каза:

— Можем да се браним тук.

Морам отговори тихо, но троснато:

— Как? Лигоча знае много пътища навън. Ако му попречим тук, ще ни нападне отдолу… или отгоре. Може да прати хиляди срещу нас.