Каменният кръг [bg]

— Е, това помага при кашлица — казах аз, като взех буркан с бял оман и погледнах към нетърпеливия преподобен, който бе извадил кърпичка и хриптеше като астматик в нея. — Особено за влажна кашлица.

Смръщих се към претъпканите рафтове. Всичко бе безукорно чисто, но явно не беше подредено в някакъв азбучен или ботанически ред. Нима старият господин Хо просто бе помнил кое къде е или пък е имал някаква друга система? Затворих очи и се опитах да си спомня последното си идване тук.

За моя изненада стана лесно. Бях дошла за напръстник, за да направя отвари за Алекс Рандал, по-малкия брат на Черния Джак Рандал — и прадядо на Франк преди шест поколения. Горкото момче вече бе мъртво от двайсет години, макар че живя достатъчно, за да създаде син. Усетих пробождане на любопитство при мисълта за този син и за майка му, която беше моя приятелка, но се насилих да не мисля за тях, а да си представя господин Хо, който стои на пръсти и посяга към рафтовете си с дясната си ръка.

— Там. — Посегнах близо до буркан с надпис „Напръстник“. От едната му страна имаше етикет „Хвощ“, а от другата „Корен момина сълза“. — Поколебах се, като превъртях в ума си възможните употреби на тези растения. Бяха за сърце, всичките. Ако имаше самакитка, трябваше да е някъде наблизо.

Открих я бързо в буркан с надпис „Бабина качулка“.

— Внимавайте с нея — подадох внимателно буркана на господин Хо. — Дори съвсем малко ще накара кожата ви да изтръпне. Вероятно е по-добре да я сложим в стъклено шишенце. — Повечето билки, които купих, бяха завити в квадратни парченца марля или в усукани парчета хартия, но младият Хо кимна и отнесе буркана със самакитка в задната стаичка, като го държеше далече от себе си, сякаш очакваше да гръмне в лицето му.

— Вие като че ли сте по-добре запозната с билките от момчето — каза дълбок дрезгав глас зад мен.

— Е, имам малко повече опит от него, вероятно. — Обърнах се към свещеника, който се беше навел на тезгяха и ме гледаше със светлосини очи изпод гъстите си вежди. Осъзнах със сепване къде го бях видяла; при Мубрей предишния ден. Той не показа с нищо, че ме е разпознал; вероятно защото наметалото криеше роклята на Дафни. Бях установила, че повечето мъже не забелязват много лицето на жена с дълбоко деколте, макар че това не говореше добре за един свещеник. Той се прокашля.

— Ммфффмм. А знаете ли какво се дава за нерви?

— Какви са по-точно оплакванията?

Смръщи се, сякаш не знаеше дали да ми се довери. Горната му устна се сви като човка на сова, а долната беше пълна и увиснала.

— Ами… малко е сложен случаят. Но общо казано… — погледна ме внимателно. — Какво бихте дали при нещо като… припадък?

— Епилептичен припадък ли? Човекът пада и се гърчи, така ли?

Той поклати глава и разкри зачервена ивица на врата си, където се бе опирала високата бяла якичка.

— Не, друг припадък. С пищене и кокорене.

— Пищене и кокорене?

— Не едновременно — добави бързо. — Първо едното, после другото… или май беше обратното. Първо тя само седи ококорена няколко дни, не говори, а после внезапно започва да крещи така, че ще събуди и мъртвите.