Каменният кръг [bg]

Джейми имаше среща след обяда с някой си господин Хардинг, представител на застрахователното дружество „Ръка за ръка“, който бе застраховал печатницата, за да огледат останките и да преценят щетите.

— Няма да ми трябваш, момче — каза успокояващо той на Младия Иън, който явно не гореше от ентусиазъм да посети отново сцената на приключенията си. — Ще отидеш с леля си да видиш онази луда жена.

— Не знам как го правиш — вдигна вежда към мен. — В града си по-малко от два дни, а вече всички болни на мили околовръст се вкопчиха за полите ти.

— Е, не всички — отвърнах сухо. — Само една жена и още не съм я видяла.

— Да, добре. Поне лудостта не е заразна… надявам се. — Целуна ме бързо и се обърна да тръгва, като плесна дружески Младия Иън по рамото. — Грижи се за леля си.

Той спря за миг, загледан след високата му фигура.

— Искаш ли да отидеш с него, Иън? — попитах. — Мога да са се справя и сама…

— О, не, лельо! — Обърна се към мен, изглеждаше ужасѐн. — Не искам да отивам, никак. Просто… се чудех… ами ако те… открият нещо? В пепелта?

— Имаш предвид тяло — казах направо. И той, разбира се, осъзнаваше, че именно заради вероятността да открият там тялото на едноокия моряк Джейми му каза да дойде с мен.

Момчето кимна смутено. Кожата му беше избеляла до розовеникав тен, но още бе достатъчно тъмна, за да личи пребледняването от емоции.

— Не знам — казах аз. — Ако огънят е бил много силен, вероятно не е останало нищо. Но не се тревожи за това. — Докоснах успокояващо ръката му. — Чичо ти знае какво да прави.

— Да, така е. — Лицето му се проясни, изпълнено с доверие към способността на чичо му да се справи с всяка ситуация. Усмихнах се, когато видях това изражение, после осъзнах с лека изненада, че и аз вярвам в това. Дали ще е пиян китаец, корумпиран митничар или господин Хардинг от „Ръка за ръка“, изобщо не се съмнявах, че Джейми ще се справи.

— Хайде тогава — казах, когато камбаната на църквата на Кенънгейт започна да бие. — Точно два часът е.

Въпреки посещението си при отец Хейс, Иън като че ли не беше изгубил съвсем мечтателното си настроение и ние не говорихме много, докато се изчаквахме по Кралската миля към къщата за гости на Хендерсън, в Карубърс Клоуз.

Това беше спокоен хотел, но луксозен по единбургските стандарти, с шарен килим на стълбите и витражи на прозореца към улицата. Изглеждаше доста скъпо място за свещеник на Свободната църква, но пък аз не знаех много за тях; вероятно не даваха обет за бедност като католическите свещеници.