Каменният кръг [bg]

Ръцете ми обгърнаха кръста му, за да му помогна с колана на бричовете, но той ги задържа там и опря за миг буза в темето ми.

— Не бях съвсем честен с момчето.

— Така ли? Мислех, че се справи прекрасно с него. Той се почувства по-добре след разговора с теб.

— Да, надявам се. И може би молитвите ще помогнат… няма да му навредят поне. Но не му казах всичко.

— Какво друго има? — Вдигнах глава към него и леко докоснах устата му с устни. Миришеше на дим и пот.

— Онова, което мъжът прави, когато душата му се измъчва заради убийство, е да намери жена, сасенак — отвърна той тихо. — Собствената му жена, ако може; друга, ако се налага. Защото тя може да стори това, което никой друг не може — да го изцели.

Пръстите ми откриха връзките на панталоните и ги развързаха.

— Затова ли му позволи да отиде с втората Мери?

Той сви рамене и отстъпи назад, после свали бричовете.

— Не можех да го спра. Мисля, че не сбърках, макар че е още млад. — Усмихна ми се накриво. — Поне тази нощ няма да се тормози заради моряка.

— Да, сигурно. Ами ти? — Съблякох ризата през главата си.

— Аз ли? — Вгледа се в мен с извити вежди, мръсната риза висеше отворена на раменете му.

Погледнах към леглото зад него.

— Да. Ти не си убивал никого, но искаш ли да… мфффм? — Срещнах погледа му и също извих въпросително вежди.

Усмивката се разля по лицето му и всяка прилика с Михаил, строгия пазител на добродетелта, изчезна. Той вдигна рамо, после другото и след това ги отпусна, а ризата се плъзна по ръцете му към пода.

— Май да — отвърна. — Но ще си нежна с мен, нали?