Каменният кръг [bg]

— Откога е така? — Хванах едната пълна ръка и опипах за пулс. Усетих го — бавен и доста силен.

— О, вече от два дни този път. — Явно заинтригувана, госпожица Коудън се наведе напред и се вгледа в лицето на повереницата си. — Обикновено остава така за седмица и повече — най-дълго е било за тринайсет дни.

С бавни движения — макар че явно нямаше да смутя госпожица Кембъл — започнах да преглеждам отпуснатото ѝ тяло, като междувременно задавах въпроси на прислужницата. Госпожица Маргарет Кембъл беше на трийсет и седем години, единствена роднина на преподобния Арчибалд Кембъл, с когото живеела през последните двайсет години, след смъртта на родителите им.

— Какво предизвиква това? Знаете ли?

Госпожица Коудън поклати глава.

— Не знам, мадам. Като че ли нищо не го предизвиква. Както си гледа, говори и се смее или пък вечеря, милата ми сладурана, в следващия миг… Щрак! — Тя щракна с пръсти за ефект, наведе се напред и щракна отново, нарочно, точно под носа на госпожица Кембъл.

— Видяхте ли? — каза тя. — И шестима тръбачи да минат през стаята, няма да обърне внимание.

Бях почти сигурна, че проблемът на госпожица Кембъл е психически, а не физиологичен, но все пак направих пълен преглед, доколкото беше възможно, без да събличам отпуснатото тежко тяло.

— Най-страшно е, когато се събужда обаче — каза госпожица Коудън и клекна до мен, когато коленичих на пода да проверя рефлексите на госпожица Кембъл. Краката ѝ, след като събух обувките и чорапите, бяха влажни и миришеха лошо.

Прокарах нокът по стъпалото на всеки крак, като проверявах за рефлекс на Бабински, който можеше да покаже мозъчно увреждане. Но нищо; пръстите ѝ се свиха, съвсем нормална реакция.

— Какво става тогава? Започва да крещи, както спомена преподобният ли? — Изправих се. — Ще ми донесете ли запалена свещ, моля!

— О, да, пищенето. — Госпожица Коудън побърза да изпълни задачата и запали една восъчна свещ от огъня. — И тогава крещи ужасни неща, не спира, докато не се изтощи напълно. После заспива — цял ден някой път — и се буди все едно нищо не се е случило.

— И когато е будна, е наред, така ли? — попитах. Прокарах пламъка на свещта бавно напред-назад пред очите на пациентката. Зениците се свиха автоматично в реакция на светлината, но ирисите останаха неподвижни, не проследиха пламъка. Усещах физически призрака на солидната дръжка на офталмоскопа в ръката си, за да изследвам ретините, но де такъв късмет.

— Е, не съвсем наред — каза бавно госпожица Коудън. Извърна се да погледне пациентката и сви едрите си рамене.

— Малко е бавна в главата, горкичката — каза тя делово. — Тъй си е от двайсет години.

— Но вие не сте се грижили за нея през цялото време, предполагам?