Синовете на Великата мечка
- Автор: Велскопф-Хенрих Лизелоте
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Узунова-Калудиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синовете на Великата мечка». Краткое содержание книги:
— Ще останем и утре — бе казал вождът, когато убиха бизоните, — за да могат жените и дъщерите ни да обработят и опаковат плячката. Щом обаче слънцето залезе за втори път нашите шатри ще поемат отново пътя си. Сега вече имаме достатъчно ловно оръжие и месо, докато стигнем прериите край Тинестата вода.
Утринните мъгли все още покриваха заснежената земя, когато момчетата се приближиха със своите шейни до края на гората. Под първите дървета Младите кучета посрещнаха весело своите предводители Хапеда и Часке. Момчетата разтовариха бизоновото месо и го дадоха на другарите си да го разнесат по шатрите. Те самите разпрегнаха кучетата, вдигнаха шейните на главите си и ги понесоха през гората. Голямата група момчета вече се беше разпръснала, за да разкажат, че ловът е бил успешен и че делаварът е убил белия бизон. А през това време Винаги сресания Хапеда и Разкрачения Часке вървяха подир другарите си с умерени крачки като победоносни бойци. Когато се приближиха към брега на ромонещата река, двамата се спряха като сраснали със земята.
Гледката беше действително ужасна.
Сред ниския върбалак надолу по течението на реката от мъглата ги гледаха две лудешки облещени очи и пръстите на една суха ръка стояха разперени до нечие мъртвешки бледо лице. Мъглите на здрача се носеха край леко полюшващите се клони на върбалака и видението ту се подаваше, ту изчезваше.
— … е-е! — едва изрече подтиснато Хапеда.
После, като по уговорка, двете момчета скочиха в полузамръзналата, леко носеща се надолу вода и с един голям смел скок се прехвърлиха през широкото средно корито. Не се спряха, докато не стигнаха шатрата на вожда. Там хвърлиха шейните на земята и без да обръщат внимание на Уинона и Монгшонгша, които чегъртаха пресните кожи на открито, бързо влязоха вътре. Когато стените на познатата типи ги приютиха, те постепенно се успокоиха. Насреща им се усмихваше Унчида.
Момчетата седнаха до старата жена, която всички уважаваха като „свещена заклинателка“, и заразказваха с още треперещи от изпитания страх гласове за онова, което бяха видели.
Унчида остави работата си настрана. — Ще вървя да видя — и излезе от шатрата. Момчетата си поеха дълбоко дъх. Изтичаха навън при своята майка Монгшонгша, за да й разкажат за лова, ала Монгшонгша не се зарадва така, както момчетата очакваха. Тя остави за миг работата си и погледна сериозно своите синове.
— Нашите съгледвачи са открили вражески следи — рече тя. — На отсрещната страна на планината, край която ние сме разположили нашия бивак, златотърсачи са убили една мечка и са простреляли друга. — При тези думи Монгшонгша погледна загрижено през голите дървета към заснежената далечина. — Ще трябва да продължим пътя си — добави тя, — и в снега мнозина от нас ще измрат. — После майката се наведе отново над работата си.
— Ние ще се борим със снега и с дългите ножове — заявиха с решителен глас момчетата. — Никога вече няма да се върнем в резервата!
Двете момчета се пъхнаха отново в шатрата. Тук бяха съвсем сами. Четансапа също не беше върху постелята си. През последните дни раненият боец се бе почувствувал значително по-добре. Момчетата седнаха в сумрачното помещение. Споменът за страшния призрак край мъгливия върбалак и опасното съобщение на съгледвача, за което им бе казала майка им, напълно бяха обладали умовете им. Неочаквано отвън се разнесе гласът на Уинона:
— Светкавичен облак! Накъде тичаш?
В същия миг чергилото на входа се разтвори и девойчето се шмугна вътре.
Тя придърпа зад гърба си чергилото и се спря смутена. Може би не бе очаквала да завари двете момчета в шатрата. Хвана краищата на дългите си дебели плитки и започна да ги върти смутено около пръста си. Най-сетне се приближи няколко крачки.
— Къде е Унчида? — попита тя, като не отделяше поглед от краищата на плитките, които бе увила около пръста си.
— Не можеш да отидеш сега при Унчида — рече Хапеда.
— Ах… — само каза Светкавичен облак. Тя явно беше нещастна, че не може да разговаря с бабата. — Ами тогава… — заекна тя… — те ще дойдат сега всичките… аз… Пак беше много страшно.
Момчетата станаха сериозни. Дали и девойката не бе видяла онова лице?
— Защо страшно? — попита предпазливо Хапеда. Светкавичен облак въздъхна облекчено, тъй като слабият, винаги сресан Хапеда не й се надсмя. Тя пристъпи още малко напред и се наведе към спокойно седящите на пода момчета.
— Защото тя пак сънува и пак ми говори ужасни неща — промълви момичето.