Поглед в мрака

Шестима осородни понечиха да слязат от кораба. Очевидно имаха желание да запазят строя и подобаващата си военна осанка по стръмните стъпала на подвижната стълба, но не успяха да го сторят. Накрая водачът им изгуби търпение, разпери криле и кацна без много церемонии на земята. Другите, неспособни да полетят заради тежките си брони, се сбутаха комично да го настигнат.

Стенуолд пристъпи напред, доволен, че е станало така, за да може да си открадне няколко минутки, преди тежката бюрократична машина на Колегиум да поеме нещата в свои ръце.

— Добре дошъл в Колегиум — поздрави той. — Как да те наричам? Регент… или генерал?

— Официалната ми титла е регент-генерал — отвърна осородният, — но ти можеш да ми викаш Талрик, защото от твоята уста титлите и без това не значат много. — Обърна се към един от спътниците си: — Майор Ааген, нека мъжете се строят. Поканете пътника да слезе.

Талрик изглежда по-стар, помисли си Стенуолд и се зачуди кое го е състарило — дали фактът, че е бил затворник на собствените си хора, или че императрицата го е избрала за свой консорт.

— Ааген ще бъде нашият имперски посланик в Колегиум, поне докато има нужда от такъв — обясни Талрик. — Избрах го по две причини. Първо, Ааген разбира от машини и може би ще разбере и вас, бръмбарородните. Второ, той е почтен човек. От известно време експериментирам с доверието. Още не знам дали този подход ще ми допадне, но засега залагам на него.

— Значи смяташ, че има място за доверие?

Талрик сви рамене.

— Едва ли, откровено казано. — Погледна назад към въздушния кораб и към Ааген, който се връщаше със…

Стенуолд усети как сърцето му спира, едновременно с това чу писъка на Че, вик на изненада и искрена радост. Погледна към Талрик и видя същото непроницаемо изражение, което помнеше от затворническото битие на осородния в Колегиум.

После се затича напред да посрещне жената и я притисна в прегръдките си.

— Мислехме, че си загинала — изграчи хрипливо той. — Не знаехме нищо за теб. Мислехме, че си мъртва, Тиниса! Къде беше, да опустее дано!

Тя трепереше цялата, заровила лице в рамото му, и Стенуолд разбра, че отчаяно се опитва да каже нещо, но сълзите и хлиповете я давят и спират думите. Отдалечи я на ръка разстояние от себе си, но тя така и не го погледна в очите. Накрая все пак успя да изрече през сълзи:

— Съжалявам, Стенуолд. Не можах да го спася.

Държеше нещо в ръцете си, някакви метални значки, и чак когато ги погледна втори път, Стенуолд позна пресечените с меч кръгове. Брошки на оръжемайстор. Едната беше нейната, другата… Другата беше значката, която Тисамон не смяташе, че е достоен да носи повече, и която беше оставил в Колегиум. Посланието беше ясно.

Сякаш в продължение на десетници беше сдържал дъха си в предчувствие за този момент. Неща непотвърдени, но отдавна предчувствани, сега легнаха по местата си и мозайката се нареди. „Мъртъв е, значи“ — помисли си изтръпнал Стенуолд, а после съобрази, че от малката група наивници, тръгнала да се бори с Империята преди толкова много години, само той е оцелял. Мариус и Атриса бяха загинали отдавна, Неро и Тисамон — наскоро, и само той беше още жив, само той щеше да види как делото им се увенчава с успех, пък бил той и половинчат.