Поглед в мрака
- Автор: Чайковски Адриан
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-295-2
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Поглед в мрака». Краткое содержание книги:
Теорнис се изкиска.
— Титлата е изцяло церемониална, войнемайсторе. Щастлив съм, че се отървах от нея. Вече съм обикновен човек. Като се върна у дома, ще ме сложат на мястото ми.
— Няма ли да те посрещнат като герой?
— Ти не познаваш моите хора — изтъкна паякородният. — Победих армия и спечелих война, осигурих нови съюзници на народа си, но ще съм много голям късметлия, ако ме пратят някъде далеч, толкова далеч, че никой да не помни къде точно са ме натирили. Аз изложих на риск богатството и позицията на семейството си, рискувах дори суверенитета на Паешките земи. Макар че осородните се изтеглиха от Селдис, семейството няма да ми прости лесно. Не, изобщо не бързам да се връщам у дома и не копнея да чуя духовата музика при посрещането.
Колегиумското летище още пустееше. Покрай векианската обсада и войната с Империята въздушната търговия още не беше възстановила позициите си в града. Откъм морето духаше студен вятър и Стенуолд съжали, че не си е взел наметало. „Остарявам“ — помисли си той. Ариана би възразила горещо, разбира се, и макар че възраженията й биха били откровена лъжа, пак биха стоплили сърцето на Стенуолд. Тя беше сред малцината, решени да извлекат полза от края на войната. Нещо като вроден инстинкт на паякородните, може би. Беше излязла рано-рано и сигурно обикаляше града и убеждаваше разни хора да подкрепят кандидатурата й за член на Събранието.
Широкоплещестият сарнианец чакаше отговора му.
— Хайде, майстор Трудан, какво мислиш? — Поне той беше зарязал титлата „войнемайстор“. Всички други, уви, продължаваха да го наричат така, сякаш напук.
— Не знам дали мога да си го представя — каза накрая Стенуолд. — Нов град в Равнините.
— Аз пък не е нужно да си го представям — заяви едрият мравкороден. — Защото с очите си видях как му копаят основите. Всички оцелели от хората на Салма и още цял куп ентусиасти от чуждестранния квартал на Сарн. Копаят като луди, казвам ти. Искат да си построят свободен град. Град на всички раси. — Балкус поклати изумено глава. — Не бях чувал за такова нещо, ама е факт. Той накара сарнианците да обещаят и се погрижи обещанието им да стигне до всички. — Ръцете му стиснаха лекичко раменете на дребната мухородна жена, която стоеше до него, облегнала глава на корема му.
— И кой ще го управлява? — поинтересува се Стенуолд.
— О, това със сигурност ще ти хареса. Имат си нещо като съвет, чиито членове се избират пряко от всички граждани, точно като при вас. Един дедик, Сфайот му е името, та той сега е говорител… е, викат му стюард или нещо такова. Нейният стюард е. Сещаш се, на шареното момиче.
Стенуолд кимна. Самият той никога не се беше срещал лично със Скръб в окови, любимата на Салма.
— Тя как го приема?
— Не се вижда с никого — отвърна тъжно Балкус. — С никого, освен със съветниците си. Хората там много я обичат, повече, отколкото сарнианците обичаха царицата си дори. Казват, че правят всичко заради нея… и заради него. Той беше добър човек.
— Да, такъв беше.
— Ще нарекат новия град Принцеп Салмае.
Стенуолд помълча, докато се разнесе буцата в гърлото му.
— Изненадан съм, че не си останал там. Звучи забележително, както го описваш.
— О, ще се върна — каза без колебание Балкус. — Дойдох да взема Спера, после и двамата отиваме там. Надявам се, че сега, след войната, ще мога да живея близо до Сарн, без те да ме погнат или мен да ме сграбчи носталгията. Никога няма да съм пак истински сарнианец, а и… — „А и Спера никога не би стъпила отново в Сарн.“ Не беше нужно да го казва, подразбираше се. — Ама си помислих, че преди да се върна там, може да ида с Паропс и да видя как ще изтласкат осородните от Тарк. Таркианците знаят, че в близко бъдеще никой няма да дойде и да им опожари повторно града. — Балкус се ухили изведнъж. — Някои казват, че Паропс щял да им стане цар, ама това са глупости. Той си е командир, нито повече, нито по-малко.
Въздушният кораб, който Стенуолд следеше с поглед от известно време, вече се спускаше бавно към летището. Възможностите бяха две… различил по-ясно силуета му, Стенуолд разбра кой от двата дирижабъла е пристигнал пръв — „Скокливата мома“, собственост на надеждния и винаги готов да помогне авиатор Йонс Аланмост. Йонс беше заминал да изпълни една последна поръчка на Стенуолд, преди да отпраши, по собствените му думи, към Федерацията, за да си търси късмета. Летищните механици се втурнаха да привържат въжетата на „Момата“ и Стенуолд тръгна към кораба.
Йонс вече се спускаше по въже от палубата, ала пасажерът, когото Стенуолд очакваше със свито сърце, просто скочи на парапета, пристъпи напред, разпери криле и кацна тромаво на земята.