Поглед в мрака
- Автор: Чайковски Адриан
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-295-2
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Поглед в мрака». Краткое содержание книги:
После Таки бе видяла как „Пустота“ килва носа си напред, губи височина и поема по дългия път към студените води на Езгнано, следван неуморно от осородните.
А сега беше стигнала земята в последвалата тишина, седеше и плачеше.
Е, тишината не беше съвсем пълна, защото голяма част от града беше опожарена, а някои сгради още горяха. Тук-там имперски отряди продължаваха да дават отпор. Но за нея си беше тишина, защото ги нямаше звуците на двигателите и свистенето на вятъра.
Бяха спечелили, така излизаше.
Скобран беше загинал, това Таки го знаеше. Разбрала го беше отвъд всяко съмнение, когато полетът на „Вечната еднодневка“ се промени изведнъж; знаеше, че в търбуха на машината Скобран е мъртъв и ръцете му лежат безжизнено върху контролните лостове. Кръвопиеца беше мъртъв, Вечерницата — също, той, който недолюбваше соларнийците, но беше дошъл да им помогне в борбата срещу общия враг. Те Френа, повече конте, отколкото дуелист по душа, също беше мъртва. Както и десетки други — соларнийски пилоти, пирати от Часме и другите градове по бреговете на Езгнано, водни кончета от Принцеп Изгнана, както и стотици граждани на Соларно, излезли на улицата да се бият с осородните.
И Неро беше мъртъв. Повече нямаше да рисува. Честа, убиецът с кървавите ръце, мразен и ухажван по равно, Честа също беше мъртъв. Таки не можеше да си представи света без неговата ненавистна сянка.
Не за тях плачеше, макар че би могла. Друга загуба режеше сърцето й като с нож, по-безмилостно и от болката, пронизала я когато собственият й брат беше загинал. Нейния „Еска Воленти“ го нямаше, размазал се беше някъде в града заедно с леталото на Аксрад, а вероятно и със самия Аксрад. Щеше да има други ортоптери, повтаряше си Таки, но никой нямаше да е като „Еска“, толкова съвършен, толкова верен. Сред толкова много смърт Таки плачеше горчиво, като осиротяло дете. Оплакваше една машина.
Нечии стъпки я накараха да вдигне зачервените си очи. Ниамед клекна до нея и сложи ръка на рамото й. Нейната „Екзекуторка“ се беше отървала без драскотина от въздушното сражение. Въпреки това Ниамед разбираше мъката на Таки. Зад нея стоеше Древане Сае, водното конче, и се подпираше тежко на тояга, кракът му бе превързан. Изрисуваното му лице беше изопнато, изражението му — мрачно. Ездитното му насекомо, което той беше отгледал от яйце, както повелява традицията, беше загинало, простреляно в корема. Древане също разбираше мъката й.
Имаше работа за вършене, и то скоро. Онези граждани на Соларно, които не бяха заети да скърбят, да спасяват покъщнината си или да гасят пожари, вече гледаха на север. Там се простираше империята, за чието съществуване доскоро никой от тях не бе подозирал, но която сега занимаваше мислите им с един и същи въпрос: „Ами ако се върнат?“
А Империята на осите несъмнено щеше да се върне, освен ако някой не й попречеше. Ако Че и нейните приятели не й нанесяха жесток удар, днешната победа на Соларно щеше да се окаже напразна. Защото победата, прогонила завоевателя от Соларно, беше като камък, отскочил безобидно от тежката броня на Империята на осите. Камък, който нямаше да остави следа, освен ако и други камъни не политваха с него, толкова много, че Империята да се огъне, да спре, да направи крачка назад и да вдигне щита си.
Таки откри, че всъщност изобщо не й пука. Вече не чувстваше Соларно като свой дом. В този Соларно, в днешния Соларно, вече ги нямаше твърде много неща, които бяха важни за нея.
— И последните стълкновения са приключили — информира я Ниамед. — Оцелелите осородни войници са се предали. Сега остава да ги изпратим на север с някое подходящо за случая предизвикателно посланийце.
— Подходящо за случая? — Нещо като: „Не ни убивайте, моля.“ Не го изрече на глас, вместо това попита: — И сега какво следва?
— Церемонии — отвърна сухо Ниамед. — Знаеш какви сме ние, соларнийците, опре ли до такива работи. Сигурно ще искат да те възнаградят в знак на признателност. Реших да те предупредя, в случай че решиш да се измъкнеш на пръсти.
— Нека ми дадат ново летало — каза с кух глас Таки. — А после нека ме оставят на мира. — Не искаше нищо друго. Нищо. Писнало й беше от всичко.
Принцесата се изправи. Тълпата по скамейките около арената се тресеше в паника и объркване. Никой не знаеше какво става. Навярно Седа беше единствената, която бе наясно.