Последният валс на Матилда
- Автор: Маккинли Тамара
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-300-X
- Переводчик: Теодора Божилчева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Последният валс на Матилда». Краткое содержание книги:
Джени я получава като прощален подарък от съпруга си. Тя научава за завещанието, едва след смъртта му. Без да знае къде да потърси подкрепа и утеха, решава да замине за Чаринга. Фермата крие своите тайни. Тайни, които витаят около предишната й собственичка, Матилда Томас. Явно е, че никой от съседите й не желае да говори за Матилда.
Постепенно тази сурова земя започва да си проправя път към сърцето на Джени.
Колкото повече време изминава, толкова повече усеща натрапливото присъствие на предишната собственичка.
Тогава открива дневниците на Матилда и се оказва въвлечена в един разказ, много по-шокиращ, отколкото някога си е представяла.
Джени знаеше, че тази сцена се е повтаряла много пъти досега и щеше да се повтаря и занапред. Пустошта не се променяше, също както хората, които я населяваха. Те бяха силно, непобедимо племе, жилави и издръжливи като земята и природните сили, с които се бореха.
Прибра се в къщата и сложи яденето на Рипър в една купичка. Апетитът му очевидно не бе засегнат от уплахата. Остави го да яде и отиде до стената, за да разгледа отново акварелите, на които се любуваше всеки ден, откакто бе дошла в Чаринга.
Това беше Чаринга по времето на Матилда. Всеки детайл бе пресъздаден с внимателни щрихи на четката и оцветен в нежни нюанси. Джени беше доволна, че двете с Матилда споделяха една и съща любов към рисуването. Това я караше да се чувства дори по-близка с жената, с която не бе се срещала, но имаше щастието истински да познава.
Тя свали картините от стената, прибра ги грижливо в една щайга и нареди плътно върху тях нейните навити на рула платна. Сложи също скицниците, маслените бои и четките, зави всичко с опаковъчна хартия и го завърза с канап. Щеше да ги вземе в Сидни, не само като спомен за това, което можеше да има, но и като реално доказателство за живота на една жена и постигнатото от нея в едно малко кътче от Нов Южен Уелс.
„Още един ден — помисли си с тъга, докато оглеждаше притихналата къща. — Един-единствен ден и всичко това щеше да се превърне само в спомен.“ Ядоса се на себе си и почувства нужда да поговори с някого, затова отиде да потърси Даян.
Тя лежеше върху завивките, нощната лампа разсейваше сумрака с жълтата си светлина, дневниците бяха пръснати по леглото. Даян спеше, смръщила чело, устните й помръдваха в синхрон с това, което явно сънуваше.
Джени затвори вратата и се върна в нейната стая. Оставаха й още няколко страници. Реши да прекара утрешния ден в езда, за да може да си вземе сбогом със земята, която бе заобичала с течение на времето.
Матилда беше понесена от прилива на ентусиазъм на Фин.
— Мисля, че трябва да изчакаме малко, Фин — запротестира тя. — Можеш да си промениш решението.
— Не, няма — отговори решително той. — Освен това няма причина да чакаме повече, Моли. Бог ни е свидетел, че сме чакали достатъчно дълго, докато се намерим един друг.
— Хайде тогава да отскочим до гражданското в Броукън Хил — предложи тя. — Не искам да ставам обект на хорското внимание и клюки, освен това в църквата ще се чувствам като някакъв лицемер.
Фин я прегърна и я целуна по огненочервената коса.
— Аз не се срамувам от това, което правим, Моли. Не виждам защо да не получим божията благословия и ако зависеше от мен, щеше да ни види целият свят. Само ти, аз и обетът, който ще си дадем, имат значение — нищо друго.
Матилда го погледна, без да е напълно убедена. Беше прекарала дълги години в опити да спре слуховете и клюките, предавани от уста на уста, но решителността на Фин й пречеше да предотврати пропукването на тази защитна стена, градена с толкова усилия.
Отец Райън беше остарял. Дългото му слабо лице беше набраздено от бръчки, които говореха за натрупаната с годините умора, някога тъмната му коса сега имаше металносив цвят. Мулето бе вече заменено с кола, но годините на обикаляне из принадлежащата му енория бяха взели своя дан.
Когато Матилда и Фин му казаха за какво са дошли, той се усмихна.
— Радвам се за вас двамата — каза той с мекия си ирландски акцент, който почти не се бе повлиял от австралийския носов говор. — Знам, че животът не е бил лесен за теб, Матилда, и за мен ще е чест да водя сватбената церемония.
Тя погледна към Фин и той хвана ръката й. Той правеше всичко по силите си, за да я окуражи, но независимо от усилията му, тя се чувстваше неловко в присъствието на отец Райън.
Отец Райън прелистваше страниците на бележника си.
— Толкова много сватби имаме след края на войната — въздъхна щастливо той. — Тази събота ще обявя, че ще се жените, а церемонията може да се състои след четири седмици. — Той погледна към тях. — Така добре ли е?
Матилда и Фин размениха погледи и той стисна силно пръстите й.
— Не може ли да е по-рано, отче? — попита.
Отец Райън ги погледна строго над рамките на очилата и Матилда се изчерви.
— Не е това, отче — бързо каза тя. — Просто не разбираме защо трябва да чакаме. Това е всичко.