Последният валс на Матилда
- Автор: Маккинли Тамара
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-300-X
- Переводчик: Теодора Божилчева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Последният валс на Матилда». Краткое содержание книги:
Джени я получава като прощален подарък от съпруга си. Тя научава за завещанието, едва след смъртта му. Без да знае къде да потърси подкрепа и утеха, решава да замине за Чаринга. Фермата крие своите тайни. Тайни, които витаят около предишната й собственичка, Матилда Томас. Явно е, че никой от съседите й не желае да говори за Матилда.
Постепенно тази сурова земя започва да си проправя път към сърцето на Джени.
Колкото повече време изминава, толкова повече усеща натрапливото присъствие на предишната собственичка.
Тогава открива дневниците на Матилда и се оказва въвлечена в един разказ, много по-шокиращ, отколкото някога си е представяла.
— Не ми отговори на въпроса, Моли — настоя тихо той и повдигна нагоре главата й, за да я накара да го погледне. — Има някаква причина, за да се криеш така от всички. Нямаш ли ми достатъчно доверие, за да я споделиш с мен?
Не можеше да му каже всичко. Не й достигаше смелост. Тя преглътна, започна несигурно, а после думите потекоха в безкраен поток, докато му разказваше част от миналото си. Сякаш някой махна от плещите й огромен товар. Тя го погледна право в очите с няма молба да я разбере и да не й задава повече въпроси.
Фин въздъхна дълбоко, прегърна я и я привлече към себе си.
— Ти си една красива жена, Моли. Смела жена. Не трябва да се затваряш тук заради онова, което ти се е случило в миналото. Всеки свестен мъж би се гордял да си негова жена.
— Глупости — каза със заекване тя срещу широките му топли гърди. Едва си поемаше дъх и близостта му караше пулса й да бие по-ускорено. Как копнееше да сложи глава на гърдите му, да вдъхне чудесната, свежа миризма на открито, да почувства равномерното биене на сърцето му.
Тя устоя на силния импулс да се отдаде на желанията си и погледна към него.
— Аз съм стара, кожата ми прилича на сушена слива, а ръцете ми са като на овчар. Косата ми има цвят на моркови и е остра като тел. Щастлива съм от сегашното си положение. Земята може и да те разочарова от време на време, но никога не те лъже.
Опита се да избяга от прегръдките му, но погледът му не се откъсваше и за миг от нея, докато я въвличаше в бавен, изкусителен валс. Беше като пеперуда, хваната в капана на блестящите му очи, и когато той се наведе и я целуна, тя потрепери. За една частичка от секундата, докато траеше тази лека целувка, почувства, че я изгаря огън. Той премина светкавично през нея, отнесе като вихрушка всичките й мисли, разби на парчета основите на самотното й съществуване и ги превърна в прах. И все пак не постъпваше правилно. Той бе прекалено млад. Тя бе твърде стара. Подобни неща не би трябвало да се случват. Тя трябваше да се откопчи от него и да сложи край на тази лудост.
Само че не можеше, защото беше парализирана. Сякаш нямаше власт над себе си. Той я водеше в този танц и тя искаше това да продължава вечно — и независимо от всичките опасения, беше безсилна да направи каквото и да било.
Те танцуваха в бавния ритъм на музиката, слели се с нейната красота, докато и последният тон не се стопи в тишината на Чаринга. Тогава Фин повдигна лицето й с двете си ръце. Беше толкова близо, че усещаше дъха му върху миглите си и виждаше виолетовите точици в сините му очи. Това не беше редно — всяка частичка от нея й го повтаряше — но въпреки това искаше той да я целуне отново. Искаше да почувства меките му устни върху своите. Искаше да усети допира, който предизвикваше у нея толкова противоречиви и приятни чувства.
Устните му се приближиха, почти я докосваха и тогава бавно, много бавно, се сляха с нейните.
Матилда беше пометена от вихъра на такова силно желание, каквото не беше изпитвала никога досега — каквото не бе подозирала, че може да съществува. Тя залитна към него, прокара пръсти през косата му и се прилепи плътно към тялото му. Потъна в сладостта на неговото докосване, докато той целуваше шията й и малката трапчинка в основата й, преди да се върне отново на устните й. Езикът му опознаваше меката кухина на устата й, като предизвикваше тръпки на невероятно удоволствие по тялото й. Тя се разтапяше в него, искаше да се слее с всяка негова частица — но дори и това не й стигаше.
— Обичам те, Моли — простена той. — Обичам те толкова много. Стани моя жена — умоляваше я той, докато оставяше огнени следи под брадичката й и по цялата й шия. — Омъжи се за мен, Матилда. Омъжи се за мен, преди да съм полудял.
Тя с мъка се върна към действителността и се отскубна със залитане от него.
— Не мога — отвърна, останала без дъх. — Това е лудост. Нищо няма да се получи.
Той тръгна отново към нея, но тя се отдръпна. Ако я докоснеше само още веднъж, тя щеше да се предаде, а знаеше, че поне един от тях трябваше да си възвърне здравия разум.
На лицето му се четеше колко е объркан.
— Защо, Моли? Обичам те и след това, което току-що се случи между нас, знам, че и ти ме обичаш. Защо позволяваш на упоритостта да ти пречи?
Той пристъпи към нея, но не направи опит да я докосне.
— Не всички мъже са като Марвин — каза нежно. — Обещавам ти, че никога няма да те нараня. Ти си твърде безценна за мен.
Матилда избухна в сълзи. Отдавна не й се беше случвало да плаче, но чувствата й бяха толкова объркани, че нищо не можеше да я изненада тази вечер. Тя го обичаше — нямаше съмнение в това — чудото беше, че й той изпитва същото.