Покана за екзекуция (Романи)

Сънят ми понякога се прекъсваше, когато влакът забавяше ход. Тихо крачеха светлините покрай нас; на минаване всяка от тях надникваше през една и съща пролука и светлинният пергел полека измерваше мрака на купето. Влакът се спираше с проточена въздишка на уестингхаузовите си спирачки. Отгоре внезапно падаше нещо (например очилата на брат ми). Най-интересното бе да пропълзя до другия край на леглото — съпровождан от преобърнатата завивка, — да откача внимателно щорката от долното копче и да я вдигна до половината (по-нататък не я пускаше ръбът на горното легло). Вън се ширеше приказен свят — приказен, защото го издебвах случайно и незаконно, без ни най-малката възможност да взема участие в него. Като сателити на огромна планета бледните нощни пеперуди се въртяха около газовия фенер. Разлистен на части вестник пътуваше, подкарван от тласъците на вятъра, по излъсканата пейка. Някъде от вагона се дочуваха сподавени гласове, уютно покашляне. Нищо особено забележително нямаше в случайната част от безименната гара, невинно разголена пред мен и студена като краката ми, но, кой знае защо, не можех да се откъсна от нея, докато тя самата не отпътуваше — боже мой, колко гладко се отделяше от мястото си моят вълшебен „Норд-експрес“.

На другата заран вече се белееше и препускаше край нас мътната Белгия; кафето с мляко и отвратителен каймак някак бе в унисон с изгледа през прозореца, с мокрите нивя, с осакатените иви по радиуса на канавката, с колоната тополи, зачеркнати от ивица мъгла. Влакът пристигаше в Париж към четири следобед и дори ако само пренощувахме там, винаги успявах да си купя нещо, например малка медна Айфелова кула, доста грубо покрита със сребърна боя — преди да вземем по обед „Сюд-експреса“, който по пътя за Мадрид ни закарваше към десет вечерта в Биариц, на няколко километра от испанската граница.