Покана за екзекуция (Романи)

През двата месеца в Биариц страстта ми към нея за малко да надмине увлечението по пеперудите. Виждах я само на плажа, но мислех за нея постоянно. Ако се появеше разплакана, кипвах в безпомощно страдание. Не можех да изтрепя комарите, които бяха изпохапали тънкото й вратле, но за сметка на това успешно набих едно червенокосо момче, което веднъж я обиди. Тя ми даваше топли от дланта й стъклени бонбонки. Веднъж двамата се бяхме навели над морска звезда, навитите крайчета на буклите й загъделичкаха ухото ми и изведнъж тя ме целуна по бузата. От вълнение можах само да измънкам: „You little monkey.“97

Имах една златна монета, луидор, и не се съмнявах, че ще ни стигне за бягството. Къде се канех всъщност да откарам Колет? В Испания ли? В Америка ли? В планините над По? „Là-bas, là-bas, dans la montagne“98, както бе пяла Кармен в наскоро слушаната опера. Помня странната, сякаш бях възрастен, прозрачно-безсънна нощ; лежах в постелята, ослушвах се в повтарящото се бухтене на океана и изготвях плана за бягството. Океанът се надигаше, слепешком шареше из тъмнината и тежко се стоварваше по очи.

За самото бягство почти нямам какво да кажа. В паметта ми са само отделни проблясъци: Колет откъм завета на плющящата палатка послушно обува платненки, докато аз тикам в кафяв хартиен плик сгъваемото си сакче за лов на андалуски пеперуди. Като се спасявахме от преследвачите; се мушнахме в черната тъмнина на малкото кино до казиното — това, разбира се, беше съвсем незаконно. Там седяхме, нежно сплели ръце над фокстериера, който подрънкваше звънчето си върху коленете на Колет, и гледахме изключително увлекателния филм, който пробягваше, примигваше като черен дъжд върху бялото платно — за бой на бикове в Сан Себастиан. Последният проблясък: гуверньорът ме отвежда по улицата, дългите му крака се движат със заканителна целеустременост; деветгодишният ми брат, когото води с другата ръка, час по час избързва напред и като бухалче с големите си очила се взира с ужас и любопитство в невъзмутимия престъпник.

Сред дреболиите, накупени преди заминаването ми от Биариц, най обичах не бичето от чер камък с позлатени рога и не асортимента от екливи раковини, а едно доста символично, както става ясно сега, предметче — перодръжка от морска пяна с кристалче в микроскопичното прозорче откъм свободния край. Ако си затвориш едното око и притиснеш другото до кристалчето, но така, че да не ти пречи лъчистият отблясък на собствените ти ресници, през вълшебния отвор можеше да видиш цветна фотография на залива и на скалата, увенчана от фара. И тогава, при този най-сладък трепет на Мнемозина, се случва чудо: отново се мъча да си припомня името на фокстериера — и ето, заклинанието подействува! От онова далечно крайбрежие, от гладко проблясващите вечерни пясъци на миналото, където всяка вдлъбнатина от петата на Петкан се изпълва с вода и залез, стига до мен, лети, отеква в звънкия въздух: Флос, Флос, Флос!