Бог-император на Дюна [God Emperor of Dune - bg]

— Винаги е била най-самотното място в цялата ми Империя.

— Мисля, че се изплъзваш от отговора на въпроса — каза Хви.

— Не, обич моя. Споделям безпокойството ти за Монео, но моите обяснения вече не могат да помогнат. Той попадна в капана. Научи, че е трудно да се живее в настоящето, безцелно да се живее в бъдещето и невъзможно да се живее в миналото.

— Лито, ти заложи този капан.

— Длъжен е да се освободи от него.

— Нима наистина не можеш да му помогнеш?

— Не, защото мисля, че спомените на събраните в мен памети са неговият ключ към свободата. Смята, че именно аз съграждам нашето бъдеще от общото ни минало.

— Не е ли точно така?

— Не, скъпа Хви.

— Как е тогава?

— Почти всички вярват, че за подготвяне на едно задоволително бъдеще се налага да се върнеш в едно идеализирано минало… Което всъщност никога не е съществувало.

— Докато ти знаеш нещо съвсем различно благодарение на паметите.

Лито обърна към нея закачуленото си лице и я загледа внимателно, мислено опипвайки чертите й, за да ги запомни. Събраното в него множество му даваше възможност да изгради особен комбиниран образ на някакво генетично предположение за Хви, което обаче никак не съвпадаше с плътта на живото тяло. Разбира се, друго нещо можеше и да бъде. Миналото се появи като редове от очи, изпъкнали подобно тези на риба със зяпнала уста… докато Хви беше къс трептящ живот. Устата й бе извита по гръцки образец, подготвена за делфийски песнопения, но самата тя в никакъв случай не припяваше пророчески думи. Бе доволна да бъде жива, защото беше напълно открита личност, дето подобно на цвете постоянно се разтваряше в дъхав цвят.

— Защо така си се вгледал в мен? — попита иксианката.

— Наслаждавам се на любовта — отвърна той.

— О, да. Любовта — Хви се усмихна. — След като двамата не можем да споделим любовта на телата си, длъжни сме да споделим поне тази на душите. Лито, ще го направиш ли с мен?

Той се стъписа:

— Питаш за душата ми, така ли?

— Сигурно и други са го правили.

Отговори отсечено:

— Душата ми само премисля и възприема отрупания в нея опит и преживявания. Нищо повече.

— Премного ли поисках от теб?

— Струва ми се, че никога не би могла да искаш твърде много от мен.

— Тогава злоупотребявам с любовта ни, понеже не разбирам и не приемам твоето схващане. Чувала съм вуйчо ми да разказва за твоята душа.

Лито не отговори, а тя възприе мълчанието му като покана да продължи.

— Казваше, че владееш до съвършенство изкуството да дълбаеш и изследваш душата, преди всичко своята собствена.

— Вуйчо ти Малки отричаше, че той самият има душа!

Хви почувства грубата рязкост в гласа му, но не й обърна внимание.

— Все пак мисля, че беше прав. Ти си големият майстор-сърцевед. Истински гений.

— Остава само да се позовеш на скучната, неблагодарна и дълготрайна настойчивост — каза той. — Без следи от дарбата на интелигентността.

Бяха напреднали значително по дългото изкачване към горната точка на оградната стена около Сарийър. Лито спусна колелата на Царската кола и изключи суспенсорното устройство.