Бог-император на Дюна [God Emperor of Dune - bg]

Айдахо откри, че може да се изкачва, без да се концентрира върху катеренето. В тялото му, отгледано от тлейлаксианците, се бе запазил споменът за неща, които те дори не бяха подозирали. Изначалната му младост беше изгубена нейде из вечността, но мускулите му, пак благодарение на тлейлаксианците, и сега бяха млади, и той можеше да прибере в гънките на забравата своето детство, без да спира да се катери. В онова детство беше се научил как да опази живота си, ако политне от високите върхове на родната планета. Нямаше никакво значение, че изправилите се пред него тукашни скали представляваха човешко творение, тъй като атмосферните условия ги бяха дооформили през вековете.

Чувстваше в гърба си горещината на утринното слънце. До слуха му достигаше шумът от усилията на Сиона да намери някаква опора на тесен скален перваз далече под него. По същество положението й с нищо не облекчаваше голата, макар да беше в обсега на аргументите, които в крайна сметка доведоха до постигането на съгласие за катеренето.

Заедно.

Беше отхвърлила предложението му да се катери сам.

Найла с три помощнички от Говорещите с риби, както и Гарун с трима от музейните свободни чакаха на пясъка в подножието на преградната стена, опасваща Сарийър.

Айдахо не мислеше за височината на стената. Единствената му мисъл сега беше къде трябва да сложи ръката или крака си. Да, мислеше също за тънкото и леко въже, навито около раменете му. Това въже беше равно на стенната височина. Измери го на земята, описвайки триъгълник върху пясъка, без да брои крачките си. Стената беше толкова висока, колкото дълго бе въжето. Всяка друга мисъл можеше само да размъти ума му.

Опипвайки за място, където да се хване, понякога без дори да го вижда, той напредваше нагоре по отвесното лице на стената. Е, не съвсем отвесно… Вятър, пясък и дори малко дъжд — силите на студа и топлината — го бяха разяждали повече от три хиляди години. Бе прекарал цял ден на пясъка в подножието, проучвайки внимателно стореното от Времето. Запечата в мисълта си предварително подготвени образци, включващи насочена надолу или настрани сянка, някой и друг тънко очертан контур, ронлива издутина и леко изпъкнали ръбове по скалната грамада.

Сгърчените му пръсти откриха остро извита пукнатина. Провери внимателно тежестта на тялото си на мястото, където бе стъпил. Беше стабилно. За миг отдъхна, притиснал лицето си към топлата скала, без да поглежда нито нагоре, нито надолу. Просто беше тук. Всичко се заключаваше в темпото. Не биваше да уморява много бързо раменете си. Тежестта трябваше да бъде разпределена равномерно между ръцете и краката. Пръстите сигурно щяха да пострадат, но щом костите и сухожилията продължаваха да държат, кожата беше без особено значение.

Отново припълзя нагоре. Къс от скалата се отчупи под китката му; прах и ситни отломъци се посипаха по дясната му буза, но той дори не ги почувства. Беше концентрирал цялото си внимание в държащата ръка, равномерното разпределение на тежестта върху краката и едва забележимите скални издатини. Приличаше на пеперуда, която не признава силата на гравитацията — тук място за пръстите на ръката, а там за палеца на крака, прилепнал понякога до скалната повърхност сякаш единствено с усилие на волята.