Бог-император на Дюна [God Emperor of Dune - bg]

— С пълно право. И въпреки че отричаше, Малки каза истината. Научи ме, че трябва да се бяга от изобретенията.

— Следователно те е страх от иксианците, така ли?

— Разбира се, че ме е страх! Те могат да предизвикат пълна катастрофа.

— И какво ти остава да правиш?

— Да бягам по-бързо. Историята е непрекъснато надбягване между изобретателността и катастрофата. Възпитанието и образованието помагат, но не са достатъчни. Ти също трябва да бягаш.

— Обич моя, душите ни се сливат. Знаеш ли го?

Лито отмести погледа си от нея и го насочи в гърба на Монео; по силата на изискванията за сигурност движенията на майордома сега бяха отчетливо предпазливи. Шествието бе вече оставило зад себе си първото леко спускане. Пътят се изкачваше по Западния пръстен на Стената. Монео се движеше по познатия на всички начин — провлачвайки леко единия си крак, за да опипа почвата, където ще стъпи. Ала в поведението му имаше и нещо ново. Лито чувстваше как той непрекъснато се стреми да дръпне напред, сякаш не желаеше да върви до закачуленото лице на своя господар. Сарийър чакаше натам, на изток. А на запад оставаха плантациите и реката. Майордомът обаче не поглеждаше нито вляво, нито вдясно. Беше видял друга цел.

— Не ми отговори — каза Хви.

— Вече знаеш отговора.

— Да, започнах по-добре да те разбирам. Мога да доловя някои от страховете ти. И мисля, че знам къде живееш, къде е мястото на твоите принципи и идеали.

Изненадан, той я погледна, без да може да отклони взора си от нея. Беше удивително. Не успяваше да отдели очи. Връхлетя го всепоглъщащ страх и почувства как ръцете му започват да треперят.

— Живееш там, където в една личност са събрани ужасът от живота и любовта към него — каза тя.

Успя само да примигне.

— Мистик си — продължи Хви. — Отнасяш се внимателно към себе си само защото се намираш в центъра на една вселена и гледаш вън от нея така, както останалите не могат. Страхуваш се да го споделиш, но го желаеш повече от всичко друго.

— Какво си видяла? — пошепна той.

— Нямам нито вътрешен взор, нито гласове в себе си. И все пак видях моя господар Лито, чиято душа обичам, и зная кое е единственото нещо, което той наистина разбира.

Отмести погледа си от нейния, боейки се от следващите й думи. Треперенето на ръцете му се предаваше на челните пръстеновидни части на тялото.

— Любовта е това, което разбираш — рече тя. — Онази любов, извън която няма нищо.

Ръцете му спряха да играят. Две сълзи се заспускаха по бузите. Когато стигнаха до долните гънки на качулката, извиха се тънки струйки син дим. Почувства острото парване и вътрешно благодари за тази болка.

— Вярваш в живота — каза Хви. — Знам, че смелостта да се обича има място единствено в тази вяра.

Тя се пресегна с лявата си ръка и обърса сълзите от лицето му. Изненада се, че качулката не реагира както обичайно на нейното докосване, за да предотврати допира.

— Знаеш ли — промълви той, — че откакто промяната започна в мен, ти си първият човек, докоснал бузите ми?