Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Тримата мускетари #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон». Краткое содержание книги:
— Господине — забеляза му Раул, — вие трябва да накарате наемателя си да побърза; ей сега ще пристигнат осъдените и тогава ще започне такава блъсканица, че не ще можем да се измъкнем от тука.
— Имаш право — каза мускетарят. — Хей, някой там, пусто да остане!
Но колкото и да викаше, колкото и да удряше по останките на масата, които се разпадаха под юмрука му, никой не дойде.
Д’Артанян се готвеше да отиде лично да намери съдържателя, за да упражни решителен натиск върху него, когато вратичката, която се свързваше с разположената отзад градина, се отвори, като изскърца остро на ръждясалите си панти, и в двора влезе един мъж в кавалерски костюм и с шпага отстрани. Без да затваря вратичката, той мина по двора, погледна косо д’Артанян и другаря му и тръгна към пивницата, като шареше навсякъде с пронизителните си очи.
— Я гледай — си каза д’Артанян, — моите наематели се сношават помежду си… А, това е сигурно още някой любопитен, който иска да види обесването.
В същата минута престанаха виковете и врявата на пиячите в горните стаи. В такива случаи тишината поразява слуха също тъй, както и усилването на шума. Д’Артанян поиска да узнае причината за това внезапно безмълвие.
Тогава той видя, че мъжът в кавалерски костюм, току-що влязъл в главната зала, се обърна с реч към пиячите, които го заслушаха с най-голямо внимание. Д’Артанян щеше да чуе може би думите на оратора, ако не ги заглушаваше долитащият тук шум на уличната тълпа. Но речта свърши скоро и всички присъствуващи започнаха да напускат залата на малки групи. Скоро в нея останаха само шест души: единият от тях, човекът с шпагата, отведе настрана съдържателя, като го занимаваше с някакъв разговор, докато останалите разпалваха голям огън в огнището, което беше много чудно при такова хубаво и топло време.
— Тук нещо не е в ред — каза д’Артанян на Раул. — Всички тия лица ми се струват познати.
— Не намирате ли, че замириса на дим? — попита Раул.
— Намирам по-скоро, че мирише на заговор. — отвърна д’Артанян.
Преди да се доизкаже, четирима от останалите в залата слязоха в двора и без явни лоши намерения застанаха на пост от двете страни на вратичката, като хвърляха от време на време многозначителни погледи на д’Артанян.
— Пусто да остане! — прошепна мускетарят на Раул. — Има нещо. Не си ли любопитен да узнаеш. Раул?
— Не особено, господин кавалере.
— А аз съм любопитен като стара клюкарка. Да идем малко напред, откъдето се вижда целият площад. Не ще и дума, че е интересно да се погледне сега.
— Но вие знаете, господин кавалер, че не искам да оставам равнодушен и безучастен зрител на смъртта на двама нещастници.
— А аз, според тебе, дивак ли съм? Ние ще се върнем, когато дойде време за това. Ела!
Те тръгнаха към главната сграда, влязоха в нея и се настаниха край прозореца, останал незает, което им се стори не по-малко подозрително от всичко останало.
Двамата останали пиячи, вместо да гледат през прозореца, поддържаха огъня.
Като видяха д’Артанян и приятеля му, те промърмориха:
— А, ето и подкрепление! Д’Артанян побутна Раул с лакът.
— Да, братлета, подкрепление — каза той. — Ама че огън сте наклали! Кого се готвите да печете?
Двамата се разсмяха весело и вместо отговор хвърлиха още дърва в огъня.
Д’Артанян не сваляше очи от тях.
— Вие сте изпратени да ни кажете кога да започнем, нали? — попита единият от огнярите.
— Разбира се — отговори д’Артанян, който искаше да знае какво да прави. — Защо ще бъда тук, ако не за това?
— Тогава застанете на прозореца, ако обичате, наблюдавайте.
Д’Артанян се усмихна под мустак, направи знак на Раул и се разположи на прозореца.
LXII
ДА ЖИВЕЕ КОЛБЕР!
В тоя момент площадът Грев представляваше страшна гледка.
Той беше залят от глави, които се вълнуваха като класове на нива. При всеки нов далечен шум всички тия глави се разклащаха, святкаха безброй очи; всеки нов наплив на хора караше да се вълнува по-силно тоя жив океан, вълните на който се удряха като вълните на прилив в оградата от войници около бесилките.
Тогава дръжките на алебардите падаха върху главите и раменете на настъпилите смелчаци и наоколо се очистваше обширно пространство, а задните редици се изтикваха от тоя внезапен напор до парапетите на Сена.