Кървавото евангелие
- Автор: Роллинс Джеймс, Кантрелл Ребекка
- Серия: Орденът на Сангвинистите #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Кървавото евангелие». Краткое содержание книги:
Безмилостна атака срещу обекта ги принуждава да побягнат и да се впуснат в надпревара за онова, което някога е било пазено в саркофага в гробницата — книга, за която се говори, че е написана от ръката на самия Христос, и която пази тайните на Неговата божественост. Но врагът, който ги преследва, е необичаен — сила на древно зло, водено от невъобразимо амбициозен и коварен лидер.
Ерин и двамата ѝ спътници преминават през рушащи се гробници и великолепни църкви, за да се изправят срещу неприятел, съществуващ от хиляди години, още по времето, когато мерзки зверове са ловували в тъмнината на света до момента, когато Христос е направил чудодейното си предложение за спасяване на прокълнатите за вечни времена.
Ерин се опитваше да заобикаля купчините, но пясъкът бе навсякъде. Стържеше под обувките ѝ и ѝ напомняше за пустинята около Масада и за обекта ѝ в Цезарея. Как ли щяха да се развият нещата, ако бе останала в сондажа с Хайнрих, ако го бе дръпнала встрани от коня, ако не се беше качила на хеликоптера? Той щеше да е още жив, но книгата щеше да попадне в ръцете на Белиал. Нямаше да има надежда. Бяха отворили кутията на Пандора и злото беше излязло на свобода, но надеждата беше останала. И то не само надежда, а път към спасението на света.
— Стойте! — Един сангвинист се изпречи пред тях. Беше слаб, с дълги тънки пръсти. — Какво търсите тук?
— Сержант Джордан Стоун — представи се Джордан. — А това е доктор Ерин Грейнджьр.
— Двама от триото — почтително се поклони сангвинистът. — Моите извинения.
Той посочи стълбата, опряна на балдахина.
— Първо дамите — каза Джордан.
Ерин се изкачи и с малко помощ отново стъпи на мраморния под на базиликата. Невероятните размери на сградата я връхлетяха отново. Всичко тук беше толкова огромно и величествено — от балдахина, който сега лежеше върху гробовете долу, до извисяващите се тавани, изрисувани от Микеланджело, които образуваха изкуствено небе отгоре. Завъртя се бавно в кръг, захласната от белите стени, позлатената украса, изящните статуи. Хората бяха постигнали велики неща тук.
Решимостта изпълни гърдите ѝ при вида на всичко това.
Трябваше да открият Първия ангел и да се погрижат тези чудеса да се запазят за в бъдеще.
Джордан се изкачи до нея и хвана ръката ѝ. Тук също имаше купчини пясък, които попиваха кръвта по полирания под и бележеха местата, на които бяха загинали стригои, сангвинисти и хора.
Ерин гледаше сложните шарки по мраморните плочки и стъпваше съсредоточено, избягвайки пясъка. Енергията, която бе получила от книгата, отдавна беше изчезнала.
Сигурните крака на Джордан я водеха към изхода.
Преди да стигнат преддверието, той спря и се обърна наляво.
Ерин откъсна очи от пода, за да види какво е приковало вниманието му. „Пиета“ на Микеланджело. Мраморната скулптура изобразяваше Дева Мария на Голгота, прегърнала своя току-що свален от кръста син. Христос лежеше в скута ѝ, отметнал глава назад, с безжизнено отпусната ръка. Главата на Мария бе наведена надолу, на лицето ѝ беше изписана скръб. Оплакваше скъпоценния си син. Композицията изобразяваше смъртта, която преди толкова много години бе дала тласък на всички тези събития.
Джордан се взираше в скулптурата.
Ерин се покашля.
— Джордан?
— Мисля си за семействата, които трябва да посетя, когато всичко това свърши — Сандерсън, Тайсън, Купър и Маккей. За майките, които ще изглеждат точно по този начин.
Тя го прегърна през кръста.
Накрая Джордан отново я хвана за ръка и двамата излязоха от базиликата в свежото италианско утро.
Той я поведе към стълбата, изкачваща се до върха на купола.
— Изкачването е дълго — предупреди я Джордан и я погледна въпросително.
— Аз ще съм първа — отвърна тя и тръгна нагоре по триста и двайсетте стъпала. Небето бе станало бледо-сиво. Слънцето скоро щеше да се издигне над хоризонта.
Тя стигна върха, останала без дъх. Джордан отиде в източната страна на купола и седна. Потупа мястото до себе си, давайки ѝ знак да се настани до него.
Небето бе станало почти бяло.
— Знаеш, че най-вероятно грешиш, нали? — попита той.
Ерин се опита да се усмихне. Оценяваше усилията му.
— Ами ако не греша?
— Искам те в екипа, независимо дали си част от някакво пророчество или не. Когато те няма, се мотаем като слепци.
— Мнозина жертваха живота си, за да спасят Жената на познанието — рече тя. — А всъщност спасиха само мен.
— И теб си те бива. — Той я целуна по темето. — Беше си война, Ерин. Те бяха войници. По време на бой стават грешки. Умират хора. И продължаваш напред — колкото заради себе си, толкова и заради тях. Ключът е да продължаваш да се бориш.
Тя се напрегна в прегръдката му.
— Но пророчеството...
— Виж сега. — Той започна да брои на пръсти. — Първо: кой откри медальона в ръката на момичето? Ти. Второ: кой установи къде се намира бункерът? Пак ти. Трето: кой се досети, че книгата се отваря с кръв и кост? Отново ти. Толкова си добра в тези неща, че направо получавам комплекс от теб.
Ерин се усмихна. Може пък да беше прав. До последния момент Батори бе вървяла по следите им, а не те по нейните.
Тя извади парчето от одеялцето от джоба си и го задържа в отворената си длан. За първи път при вида му у нея не се надигна гняв. Той беше изчезнал, когато прости на баща си долу в тунелите, докато се намираше на прага на смъртта.