Кървавото евангелие
- Автор: Роллинс Джеймс, Кантрелл Ребекка
- Серия: Орденът на Сангвинистите #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Кървавото евангелие». Краткое содержание книги:
Безмилостна атака срещу обекта ги принуждава да побягнат и да се впуснат в надпревара за онова, което някога е било пазено в саркофага в гробницата — книга, за която се говори, че е написана от ръката на самия Христос, и която пази тайните на Неговата божественост. Но врагът, който ги преследва, е необичаен — сила на древно зло, водено от невъобразимо амбициозен и коварен лидер.
Ерин и двамата ѝ спътници преминават през рушащи се гробници и великолепни църкви, за да се изправят срещу неприятел, съществуващ от хиляди години, още по времето, когато мерзки зверове са ловували в тъмнината на света до момента, когато Христос е направил чудодейното си предложение за спасяване на прокълнатите за вечни времена.
66.
Рун тичаше в мрака с неземна скорост, стиснал чук в ръка. От много векове краката му не бяха стъпвали в тези тънещи в пълен мрак тунели, но пътят се отваряше пред него, сякаш тялото му винаги бе знаело, че ще се върне тук.
Спускаше се по-дълбоко от храма на уединените, по-дълбоко, отколкото се осмеляваха да се спуснат повечето сангвинисти. Тук беше скрил най-голямата си тайна. Беше излъгал Бернар; беше нарушил клетвите си; беше си наложил наказание за това, но то бе недостатъчно.
И сега грехът му беше единственото, което би могло да ги спаси.
Спря пред една абсолютно гола стена и прокара длан по нея, ала не напипа никакви неравности. Беше направил скривалището добре преди четиристотин години.
Вдигна чука над главата си и го стовари по стената. Камъкът се разтресе от удара. Поддаде. Съвсем мъничко, но поддаде.
Удари отново и отново. Блоковете се разтрошиха, докато не се появи малък отвор. Едва можеше да се провре през него. Повече не му трябваше.
Пъхна се между острите камъни, без да обръща внимание на драскотините по кожата си. Трябваше да стигне до тъмната стая от другата страна.
Щом се озова там, запали свещта, която бе взел със себе си. Ароматът на мед и восък изпълни помещението, прогонвайки миризмите на камък, гниене и застоял въздух.
Бледожьлтият пламък се отрази от полираната повърхност на черен мраморен саркофаг.
Свали капака и го постави на грубия каменен под на килията.
Лъхна го миризмата на осветено вино. Мократа черна повърхност буквално пиеше светлината.
Преди да извади съдържанието, Рун загреба шепа вино и пи. Щеше да му е нужна всяка капка свята енергия за задачата, която му предстоеше. Но преди силата както винаги дойде изкуплението.
Рун вървеше към Рим. Седмиците път денем и нощем през студени планински проходи бяха раздрали обувките, а после и стъпалата му. Когато вече не можеше да върви, намираше убежище в затънтени планински църкви, пиеше глътка вино и отново продължаваше в пустошта.
Бернар го посрещна в Рим и го отведе дълбоко под базиликата „ Свети Петър ", където само най-старите от техния вид се осмеляваха да отидат. Там Рун се покая. Отдаде се на пост. Молеше се. Умъртвяваше плътта си. Нищо от това не успя да изтрие петното на греха му.
Десетилетие по-късно Бернар отново го изпрати в света на хората, този път на нова мисия в замъка Чахтице. Трябваше да изпълни последното си изкупление, като отърве света от онова, което бе създал с греха си.
Въоръжените мъже около него бяха извадили мечовете си. Страхът бе изписан на лицата им, отекваше в бясно биещите им сърца. Бяха прави да се страхуват.
Граф-палатинът и графовете водеха, хвърляйки нервни погледи назад към хората си, сякаш се бояха, че те няма да могат да ги спасят. И те наистина не можеха. Рун обаче можеше. Той се молеше да не му се налага. Молеше се историите да са измислени и покварената му любов да не е причинила това.
Но бе чувал и други истории... за зловещи експерименти в мъртвилото на нощта, намекващи, че в жестокостите ѝ има някаква мрачна умисъл, някакво подобие на интелигентността ѝ, на лечителските ѝ умения, използвани с нечисти цели. Това го плашеше най-много — че някаква част от истинската ѝ природа, вече деградирала, продължаваше да съществува в чудовището.
Когато стигнаха портите на замъка, мъжете се размърдаха неспокойно, насеченият им дъх излизаше на пара в студения въздух.
Граф-палатинът почука по яката дъбова порта, способна да издържи удари на таран. За момент Рун се замоли никой да не отговори и да бъдат принудени да обсадят замъка, но Ана отвори. Родилният белег все така петнеше лицето ѝ, но иначе бе неузнаваема. Мършава като скелет и цялата в белези, тя бе облечена само в мръсна долна риза въпреки хапещия студ.
Граф-палатинът отвори широко вратата. Вътре цареше мрак, ала Рун надуши онова, което щяха да открият. Някъде дълбоко под вонята долови миризма и на гниеща лайка.
Граф Жрини запали факел и острата миризма на горящ катран се добави към букета на смъртта.
Граф-палатинът взе факела и прекрачи прага. Светлината падна върху малко момиче, лежащо вкочанено на каменния под. Бялата ѝ плът бе покрита със синини. По китките, шията и от вътрешната страна на бедрата ѝ имаше замръзнала кръв.
Граф-палатинът се прекръсти.
Зад тях някакъв войник повърна в снега. Рун свали расото си и покри тялото. Но църквата нямаше достатъчно раса, за да скрие срама му. Той беше убил това момиче, все едно сам бе разкъсал гърлото ѝ.