Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)
- Автор: Конрад Джозеф
- Серия: Съчинения в пет тома #1
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Георги Бакалов
- Переводчик: Васил Антонов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)». Краткое содержание книги:
Стоях спокойно при вратата на складчето за провизии, когато прислужникът се върна.
— Съжалявам, сър. Казанът е почти изстинал. Да запаля ли спиртника?
— Оставете.
Излязох бавно на палубата. Сега за мен беше въпрос на съвест да мина колкото е възможно по-близо до сушата, защото той трябваше да се прехвърли през борда веднага, щом корабът започне да лавира. Трябваше! За него не можеше да има никакво връщане. След миг обърнах по посока на вятъра и сърцето ми се спря на гърлото, като видях колко близо е сушата до носа на кораба. При всякакви други обстоятелства не бих продължил и минутка повече. Вторият помощник ме следваше нетърпеливо.
Продължих да наблюдавам, докато почувствувах, че мога да владея гласа си.
— Ще падне по вятъра — рекох тогава със спокоен глас.
— Нима ще опитате това, сър? — запелтечи той недоверчиво.
Не му обърнах внимание и повиших глас, колкото да бъда чут от рулевия:
— Дръжте го с натегнати платна.
— Натегнати платна, сър.
Вятърът лижеше бузата ми, платната стояха неподвижни, целият свят мълчеше. Напрежението да наблюдавам как мрачните очертания на сушата стават все по-големи и по-плътни се оказа не по силите ми. Бях затворил очи — защото корабът трябваше да отиде по-близко. Трябваше! Тишината бе непоносима. Дали не стояхме на едно място?
Когато отворих очи, втората гледка накара сърцето ми да подскочи от уплаха. Черното южно възвишение на Кох-ринг сякаш бе надвиснало право над кораба като стърчащ високо отломък от вечната нощ. По тази огромна черна маса не се виждаше никаква светлинка, не се чуваше никакъв звук. Тя продължаваше да се плъзга непредотвратимо срещу нас и ето че вече изглеждаше само на една протегната ръка. Съзрях неясните фигури на хората, които бяха на вахта, събрани в група на средата на кораба, да се взират втрещени и онемели.
— Ще продължавате ли, сър? — запита несигурен глас до мен.
Не му обърнах внимание. Трябваше да продължа.
— Дръжте го с натегнати платна. Не пречете на движението му. Това сега не е нужно — казах с предупредителен тон.
— Не виждам достатъчно добре платната — отговори ми рулевият с необичаен, треперещ глас.
Дали корабът беше достатъчно близо? Той вече беше стигнал не в сянката на сушата, а в самата нейна черна тъмнота, вече, така да се каже, погълнат, навлязъл прекалено близо, за да може да бъде върнат, изплъзнал се напълно от ръцете ми.
— Повикайте помощника — казах на младия човек, който стоеше до мен безмълвен като смъртта. — И извикайте всички хора горе.
Ехото на високия бряг придаваше на гласа ми допълнителна сила. Няколко гласа извикаха ведно:
— Всички сме на палубата, сър.
После пак тишина, а големият силует се плъзгаше все по-близко, издигаше се още по-нависоко, без светлинка, без звук. Такава дълбока тишина бе паднала върху кораба, че той можеше да бъде взет за лодка с мъртъвци, плаваща бавно пред самите порти на Ереб.
— Боже мили! Къде сме?
Беше помощникът ми, който стенеше до мен. Той беше като ударен от гръм и, така да се каже, лишен от моралната подкрепа на своите бакенбарди. Плесна с ръце и просто изкрещя:
— Загубени сме!
— Тихо! — казах аз строго.
Той понижи тон, но забелязах неясния му жест на отчаяние:
— Какво търсим тук?
— Търсим вятъра от сушата.
Направи движение, като да си скубе косите, и се обърна към мен дръзко:
— Не ще може никога да се измъкне. Вие извършихте това, сър. Знаех си, че ще свърши с нещо такова. Не ще може никога да падне по вятъра, а вече сте прекалено близко, за да можете да лавирате. Ще се удари в брега, преди да можете да измените курса. О, господи!
Хванах ръката му, както я вдигаше, за да заудря по жалката си проклета глава, и я разтърсих силно.
— Корабът е вече до самия бряг — проплака той, опитвайки се да се отскубне.
— Тъй ли?… Дръжте платната натегнати там!
— Платната натегнати, сър — провикна се рулевият с уплашен, тънък като на дете глас.
Не бях пуснал ръката на помощника и продължих да я разтърсвам.