Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)
- Автор: Конрад Джозеф
- Серия: Съчинения в пет тома #1
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Георги Бакалов
- Переводчик: Васил Антонов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)». Краткое содержание книги:
Той помълча за малко и после прошепна:
— Разбирам.
— Не ще бъда там, за да ви изпратя — започнах с известно усилие. — Останалото… Много се надявам, че и аз съм разбрал.
— Разбрахте. От началото до край… — и за първи път като че се запъна, долових и нещо напрегнато в шепота му. Хвана ръката ми, но иззвъняването на звънеца за вечеря ме накара да се сепна. Той обаче не се сепна: само пусна ръката ми.
След вечеря не слязох отново долу, докато не мина осем часът. Слабият постоянен вятър бе наситен с влага и мокрите, потъмнели платна хващаха всичката му двигателна сила. Нощта, ясна и звездна, блестеше загадъчно и непроницаемите неосветени петна, които се плъзгаха бавно на фона на нискостоящите звезди, бяха отминаващите островчета. От лявата страна на носа имаше един голям остров, по-далечен и мрачно внушителен с голямото пространство небе, което скриваше.
Като отворих вратата, видях гърба на собственото си аз да разглежда някаква карта. Беше излязъл от уединената част на стаята и стоеше близо до масата.
— Вече е почти достатъчно тъмно — прошепнах аз.
Той отстъпи назад и се облегна на леглото ми с хладнокръвен, спокоен поглед. Седнах на кушетката. Нямахме какво да си кажем. Над главите ни вахтеният офицер се движеше напред-назад. После го чух да забързва към стълбите надолу за към моята каюта; и ето че чух гласа му отвън пред вратата ми:
— Приближаваме се твърде бързо, сър. Сушата изглежда доста близо.
— Много добре — отговорих. — Идвам веднага на палубата.
Почаках, докато той излезе от офицерския салет, и после станах. Моят двойник също се размърда. Дошло бе времето да си разменим последните прошепнати думи, защото никой от нас нямаше вече да чуе естествения глас на другия.
— Вижте какво! — Издърпах едно чекмедже и извадих три суверена. — Вземете това все пак. Имам шест от тях и бих ви дал всичките, само че трябва да запазя малко пари, за да купя за екипажа плодове и зеленчуци от местни лодки, когато преминаваме през Зондския проток.
Той поклати глава.
— Вземете ги — подканих го, шепнейки отчаяно. — Никой не може да каже какво…
Той се усмихна и потупа многозначително единствения джоб на пижамата. Няма съмнение, това не беше сигурно място, но аз извадих една моя стара голяма копринена носна кърпа и като завързах трите златни монети в единия й край, му я подадох настоятелно. Беше трогнат, предполагам, защото най-сетне я взе и бързо я завърза около кръста си под пижамата, на голо.
Очите ни се срещнаха: изминаха няколко секунди, докато, още загледани един в друг, протегнах ръка и угасих лампата. След това преминах през офицерския салет, като оставих вратата на каютата си широко отворена…
— Прислужник!
Той още се туткаше в складчето за провизии, увлечен да бърше с най-голямо старание една никелирана стойка за оцет и зехтин, последната работа, която трябваше да свърши, преди да отиде да спи. Понеже внимавах да не разбудя помощника си, чиято каюта беше насреща, приказвах полугласно.
Той се огледа плахо.
— Сър!
— Бихте ли ми донесли малко топла вода от кухнята?
— Страхувам се, сър, че огънят в кухнята е загаснал от доста време вече.
— Идете и вижте.
Той изхвърча нагоре по стълбите.
— Хайде — прошепнах високо от салона, прекалено високо може би, но се страхувах, че не съм в състояние да издам никакъв звук. В миг той беше при мен — и ние, двойният капитан, се стрелнахме покрай стълбите — през един съвсем малък тъмен отвор… една плъзгаща се врата. Озовахме се в склада за платна, като пълзяхме на колене върху платната. Една мисъл ме осени внезапно. Видях се как се скитам бос, без шапка и слънцето страшно пече тъмнокосата ми глава. Смъкнах веднага меката си увиснала шапка и се опитах в тъмното да я нахлузя набързо на другото ми аз. Той се дръпна и се пазеше мълчаливо. Чудя се какво ли си е помислил, че ме е прихванало, преди да разбере и да престане да се дърпа. Ръцете ни се срещнаха пипнешком и за секунда се задържаха в силно, неподвижно стискане… Никой от нас не продума нито дума, когато те се отделиха една от друга.