Падането на Хиперион
- Автор: Симмонс Дэн
- Серия: Hyperion Cantos #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Падането на Хиперион». Краткое содержание книги:
— Добре — въздъхна Гладстоун. — Трябва да поговоря с някой друг от Техноцентъра, Албедо. Някой в неразгадаемата ви йерархия на интелекти, който наистина има власт да взима решения.
— Уверявам ви, че представлявам всички елементи на Техноцентъра, когато…
— Да, да. Но искам да разговарям с една от… Силите, както, предполагам, ги наричате. С един от по-старшите ИИ. Трябва да разговарям с някой, който може да ми каже защо Техноцентърът отвлече моя художник Севърн и помощника ми Хънт.
Лицето на холоса изглеждаше шокирано.
— Уверявам ви, г. Гладстоун, в името на четирите века на нашия съюз, че Техноцентърът няма нищо общо със злополучното изчезване на…
Гладстоун се изправи.
— Точно затова трябва да разговарям с някоя Сила. Времето за уверения свърши, Албедо. Време е за честен разговор, ако някой от видовете ни има намерение да оцелее. Това е всичко. — Тя насочи вниманието си към факстефтера върху бюрото си.
Съветник Албедо се изправи, кимна за сбогом и изчезна с искрено.
Гладстоун включи личния си телепортал, каза кода на лазарета в Правителствения дом и понечи да мине през рамката. В мига, преди да докосне непрозрачната повърхност на енергийния правоъгълник, тя спря, помисли за това, което правеше и за пръв път в живота си изпита страх да мине през телепортал.
Ами ако Техноцентърът искаше да я отвлече? Или да я убие?
Изведнъж Мейна Гладстоун разбра, че Техноцентърът има власт над живота и смъртта на всички пътуващи чрез телепортатори граждани в Мрежата… което означаваше всички граждани с някаква власт. Не беше задължително Лейт и киборгът Севърн да са били отвлечени, прехвърлени някъде… единствено силният навик да мисли за телепортаторите като за сигурен транспорт създаваше подсъзнателното убеждение, че са отишли някъде. Помощникът й и загадъчният киборг лесно биха могли да бъдат прехвърлени… в нищото. Превърнати на пръснати атоми из вселената. Телепортаторите не „телепортираха“ хората и вещите — подобна представа беше глупава, — но дали не беше по-глупаво да се довериш на устройство, което пробиваше дупки в тъканта на време-пространството и позволяваше на човек да минава през „люковете“ на черни дупки? Дали не беше глупаво да се довери на Техноцентъра да я пренесе в лазарета?
Гладстоун си помисли за Военния салон… три гигантски помещения, свързани с постоянно активирани, прозрачни телепортали… но въпреки това три отделни помещения, отдалечени поне на хиляда светлинни години действително пространство, десетилетия действително време, дори с хокингов двигател. Всеки път, когато Морпурго, Сингх или някой друг се придвижваше от холокартата до чертожната дъска, той пресичаше огромни бездни от пространство и време. Единственото, което трябваше да стори Техноцентърът, за да унищожи Хегемонията или който и да е неин гражданин, беше да побърника в телепорталите, да допусне малка „грешка“ в насочването.
„По дяволите всичко това“ — помисли си Мейна Гладстоун и мина през портала, за да се срещне с Пол Дюре в лазарета на Правителствения дом.
39.
Двете стаи на втория етаж в къщата на Piazza di Spagna са малки, тесни, с високи тавани и — освен слабите лампи, които горяха във всяко помещение, сякаш запалени от призраци в очакване на посещение на други призраци — съвсем мрачни. Леглото ми е в по-малката от двете стаи: в онази, която гледа към площада, макар че всичко, което мога да видя от високите прозорци през нощта, е мрака, усилен от дълбоките сенки и подчертан от непрестанното клокочене на невидимия фонтан на Бернини.
Камбани бият на всеки кръгъл час от една от двете камбанарии на Piazza di Spagna, църквата, която се свива в мрака като голяма, рижа котка в основата на стълбището навън и всеки път, щом чуя траурния звън да отбелязва първите часове на утрото, си представям призрачни ръце да дърпат изгнилите въжета на камбаните. Или навярно изгнили ръце да дърпат призрачни въжета — не зная кое видение подхожда на страховитите ми фантазии през тази безкрайна нощ.
Треската ме е налегнала, усойна, тежка и вцепеняваща като дебело, напоено с вода одеяло. Кожата ми от друга страна гори, а после е студена и влажна на пипане. На два пъти ме сграбчват пристъпите на кашлицата — първият кара Хънт да дотърчи от дивана в другата стая и аз виждам как очите му се разширяват при вида на кръвта която бях повърнал върху завивките. Вторият пристъп ме задушава ужасно и аз залитам до легена на бюрото за да изплюя по-малко количество черна кръв и тъмна слуз. Втория път Хънт не се събужда.