Пазителка на тайните [calibre 1.30.0]

— Дядо ми — поясни Марти. — Той ме запали по вашата работа. Аз съм ви почитател, но той ви обожава безумно. Не е пропуснал нито една ваша постановка.

Лоръл се усмихна доволна, макар да се постара да го прикрие. Беше очарована от това семейство и от приятно безредния им дом.

— Все нещо е пропуснал.

— Нито едно.

— Разкажи на Лоръл за крака му — нежно потърка Карън ръката на съпруга си.

Марти се засмя.

— Една година си счупи крака и ги принуди да го изпишат от болницата по-рано, за да ви гледа в "Както ви харесва". Води ме със себе си още като бях съвсем малък и ми трябваха три възглавници, за да виждам сцената над предната седалка.

— Явно е човек с превъзходен вкус. — Лоръл флиртуваше, но не само с Марти, а с всички тях. Почувства се високо ценена. Добре, че Айрис не беше тук да види това.

— Така е — призна Марти с усмивка. — Много го обичах. Изгубихме го преди десет години, но не е минал ден, без да ми липсва. — Той побутна черните рамки на очилата си малко по-нагоре по носа си и каза: — Но стига сме говорили за нас. Простете, от изненада още не съм ви питал на какво дължим посещението ви. Сигурно не сте тук, за да ви разказвам за дядо си.

— Всъщност доста дълга история — каза Лоръл, пое поднесената ѝ чаша чай и разбърка млякото. — Проучвам семейната си история, по-конкретно по майчина линия, и се оказа, че някога тя… — Лоръл се поколеба, преди да намери думата, — …е била близка с хората, които са живеели в тази къща.

— Знаете ли кога е било това?

— В края на 30-те години и през първите години от войната.

Веждата на Марти трепна.

— Невероятно!

— Как се казва приятелката на майка ви? — попита Карън.

— Вивиан — отвърна Лоръл. — Вивиан Дженкинс.

Марти и Карън се спогледаха и Лоръл изгледа първо единия, после другия.

— Нещо странно ли казах? — попита.

— Не не е странно, само че… — Мартин се усмихна, свел поглед към ръцете си, докато си събираше мислите. — Ние тук много добре познаваме това име.

— Така ли? — сърцето на Лоръл започна шумно да тупти в гърдите ѝ. Те бяха потомци на Вивиан, естествено. Дете, за което Лоръл не беше намерила сведения, племенник…

— Всъщност историята е доста странна, смятаме я почти за семейна легенда.

Лоръл кимна оживено, за да го насърчи да продължи, и отпи от чая си.

— Моят прадядо Бърти наследил тази къща през Втората световна война. Говори се, че не бил добре, бил много, ама много беден. Работел, откакто се помни, но времената били трудни — бушувала война, — той живеел в малък апартамент до Степни и за него се грижела възрастна съседка, когато изневиделица го посетил лъскав адвокат, който го осведомил, че тази къща му е завещана.

— Не разбирам — каза Лоръл.