Пазителка на тайните [calibre 1.30.0]

— Аз съм Дороти Смитам. Работя за майка ви. Тя знае ли, че сте тук?

— Не — отговори той. — Страничната врата беше отворена и аз просто влязох.

— Тя е горе, ще отида да…

— Не… — побърза да я прекъсне той и лицето му се разтегли в неловка усмивка. — Много мило от ваша страна, госпожице Смитам, и не искам да създавам у вас погрешно впечатление. Обичам майка си — тя ми е дала живот, но ако нямате нищо против, ще постоя тук още малко и ще се насладя на тишината и на спокойствието, преди да започне действителната ми военна служба.

Дороти се засмя и усещането я изненада. Осъзна, че ѝ се случва за пръв път, откакто е пристигнала от Лондон. Години по-късно, когато децата им ги молеха да им разкажат (за пореден път!) как са се влюбили, Стивън и Дороти Никълсън щяха да им разкажат за нощта, когато се бяха промъкнали по полуразрушения пристан, за да танцуват в самия му край — Стивън си беше донесъл грамофона, двамата го пуснаха и се опитваха да избягват дупките по пристана под звуците на "На сребристата лунна светлина". По-късно Доли се спънала и паднала, докато се опитвала да запази равновесие върху парапета (пауза за родителско наставление: "Никога не се опитвайте да ходите по тесен парапет, скъпи мои"), а Стивън дори не си събул обувките, а се хвърлил отгоре и веднага я извадил. "Ето така хванах майка ви", заявяваше Стивън и децата се смееха, понеже си представяха мама на кукичката на въдица. А после двамата седнали на пясъка, защото било лято, нощта била топла, хапнали миди от хартиена чашка и разговаряли часове наред, докато хоризонтът не порозовял и те не се върнали обратно в "Сий Блу" с ясното съзнание, че са влюбени, без да са си разменили нито дума по въпроса. Това беше една от любимите истории на децата: описваше как родителите им се разхождат по пристана с мокри дрехи, представяше майка им като волен дух, а баща им като герой, обаче дълбоко в сърцето си Дороти съзнаваше, че всичко отчасти е измислица. Тя се бе влюбила в съпруга си много преди това. Влюби се в него през онзи първи ден в кухнята, когато той я разсмя.

Ако някой я беше накарал да състави списък с качествата на Стивън, той щеше да е много дълъг. Той беше храбър и я закриляше, беше забавен, беше търпелив с майка си, макар тя да беше жена, която дори с най-сърдечното си бъбрене можеше да остърже боята от стената. Стивън имаше силни ръце и вършеше с тях страхотни неща, способен беше да поправи почти всичко и умееше да рисува (но не толкова хубаво, колкото му се искаше). Беше красив и я гледаше така, че кожата на Дороти пламваше от желание, беше мечтател, но не се изгубваше във фантазиите си. Обичаше музиката и свиреше на кларинет джазови мелодии, които Дороти обожаваше, но които подлудяваха майка му. Понякога, докато Дороти седеше на канапето в нишата на прозореца му с кръстосани крака и го слушаше да свири, долу госпожа Никълсън вземаше метлата си и блъскаше с дръжката ѝ по пода, което караше Стивън да свири по-силно и по-джазово, а Дороти да се киска толкова силно, че се налагаше да запуши устата си с ръка Той я караше да се чувства в безопасност.