Пазителка на тайните [calibre 1.30.0]

Когато влязоха, Доли щракна ключа и над главите им светна гола крушка.

— Извинявай, тук е много горещо — каза тя, докато събличаше бялото си кожено палто. Закачи го на закачалка от вътрешната страна на вратата. — Няма прозорци, за жалост — улеснява затъмнението, но трудно се проветрява. Опасявам се, че няма и столове. — Тя се обърна и видя лицето на Вивиан на светлината: — Мили боже! Какво се е случило с теб?

— Нищо — Вивиан беше забравила колко страшно изглежда. — Злополука по пътя. Блъснах се в улична лампа. Глупаво от моя страна, бързах, както винаги.

Явно не успя да убеди Доли, но момичето не настоя, а кимна с глава на Вивиан да седне на леглото. Беше ниско и тясно, а покривката беше осеяна с петна от старост и изхабяване. Вивиан обаче не беше придирчива — за нея щеше да е облекчение да седне. Отпусна се тежко върху тънкия матрак точно когато се разнесе воят на сирената.

— Не ѝ обръщай внимание — бързо каза Вивиан, когато Доли понечи да се размърда. — Остани. Това е много по-важно.

Доли дръпна напрегнато от цигарата си, после отбранително скръсти ръце на гърдите и попита напрегнато:

— Заради парите ли е? Искаш да ти ги върна ли?

— Не, не. Забрави за парите. — Мислите на Вивиан се бяха разпилели и тя с мъка успяваше да ги събере, да постигне нужната яснота на съзнанието си. Преди всичко ѝ се струваше съвсем ясно, обаче сега главата ѝ тежеше, слепоочията я боляха непоносимо, а сирената продължаваше да вие оглушително…

— Ние с Джими… — поде Доли.

— Да — бързо я прекъсна Вивиан и главата ѝ неочаквано се проясни. — Да, става въпрос за Джими. — Замълча, търсейки подходящите думи, за да изрече зловещата истина. Доли се взираше внимателно в нея и поклати глава, сякаш някак се е досетила какво е дошла да ѝ съобщи Вивиан. Жестът ѝ вдъхна смелост на Вивиан и тя каза: — Джими — точно когато сирените млъкнаха, — Доли, него го няма. — Думите отекнаха в притихналата стая.

Няма го.

Някой бързо потропа на врата и се провикна:

— Доли, вътре ли си? Отиваме долу в укритието.

Доли не отвърна, вперила поглед в очите на Вивиан. Вдигаше цигарата към устата си, пушеше трескаво, а пръстите ѝ трепереха. Човекът отвън отново почука, но като не получи отговор, хукна по коридора и след това надолу по стълбите.

По лицето на Доли плъзна усмивка, обнадеждена и неуверена, когато тя приседна на леглото до Вивиан.

— Объркала си се. Видях го вчера, тази вечер също имаме среща. Заминаваме заедно, той не би тръгнал без мен…

Не беше разбрала, а и Вивиан за момента не каза нищо повече, потънала в дълбокия кладенец на състраданието, зейнал в нея. Естествено, че Доли няма да разбере, че думите ще бъдат като ледени късчета, които се топят върху пламналото ѝ от недоумение лице. Вивиан прекрасно знаеше какво е усещането да получиш лоши новини, изневиделица да узнаеш, че най-скъпите ти същества са мъртви.