Пазителка на тайните [calibre 1.30.0]

Когато не се взираше в рибката си, момчето наблюдаваше Вивиан, големите му сериозни сини очи оглеждаха синините ѝ и дебелото ѝ бяло палто в края на пролетта. Тя му се усмихна лекичко, когато погледите им се срещнаха около час след началото на пътуването, и то направи същото, но съвсем за кратко. Насред всички други мисли, нахлули в главата ѝ, Вивиан се запита кое ли е това момче и защо пътува самичко в разгара на войната, но не го попита — твърде много се притесняваше да разговаря с когото и да било от страх да не се издаде.

На всеки половин час имаше автобус за градчето — когато наближиха гарата, тя чу две възрастни жени да обсъждат колко невероятно благонадежден е автобусът, обаче Вивиан реши да повърви. Не можеше да се отърси от усещането, че ще бъде в безопасност само ако не спира да се движи.

Някакъв автомобил забави ход зад нея и всеки нерв по тялото на Вивиан се обтегна. Дали някога щеше да престане да се страхува? Не и докато Хенри не умре, знаеше го, защото едва тогава щеше да е истински свободна. Шофьорът на колата беше непознат мъж с униформа. Представи си как изглежда в неговите очи жена със зимно палто, с окаяно насинено лице и куфар, тръгнала към града самичка.

— Добър ден — поздрави той.

Тя кимна в отговор, без да се обръща. Съзнаваше, че са минали повече от двайсет и четири часа, откакто не е изричала нищо на глас. Беше някаква суеверна глупост, но Вивиан не можеше да се отърси от усещането, че отвори ли уста, хитрината ѝ ще се разкрие. Хенри или някой от приятелчетата му ще узнае за нея и ще тръгне да я издирва.

— В града ли отивате? — попита мъжът в колата.

Тя отново кимна, но съзнаваше, че в даден момент ще трябва да му отговори, макар и само за да му даде възможност да се увери, че не е германска шпионка. Последното, от което имаше нужда, бе някой разтревожен служител на гражданските доброволци да я замъкне в полицията, амбициран да разобличи промъкването ѝ.

— Мога да ви откарам, ако искате — предложи мъжът, — Казвам се Робърт Хардгрийвс.

— Не. — Гласът ѝ прозвуча дрезгаво след дългото мълчание. — Благодаря ви, но ми е приятно да вървя пеша.

Негов ред беше да кимне. Погледна през предното стъкло в посоката, в която се беше запътил, и отново се обърна към Вивиан:

— При някого в града ли отивате?

— Започвам нова работа — отговори тя. — В пансиона "Сий Блу".

— А! В пансиона на госпожа Никълсън. Е, в такъв случай, ще се виждаме в града, госпожице.

— Смитам. Дороти Смитам.

— Госпожице Смитам — повтори той с усмивка. — Прекрасно. — После ѝ махна с ръка и отмина.

Дороти проследи с поглед колата му, докато се изгуби зад билото на тревистия хълм, после се разрида от облекчение. Каза го и нищо ужасно не се случи. Проведе цял разговор с непознат, представи се с ново име, а небето не се продъни, нито земята се разтвори да я погълне. Пое си дъх дълбоко и предпазливо, за да се успокои, и си позволи частица надежда, че може би наистина всичко ще бъде наред. Че ще получи втори шанс. Въздухът миришеше на сол и на море, а в далечината по небето кръжаха чайки. Дороти Смитам вдигна куфара си и продължи напред.