![Пазителка на тайните [calibre 1.30.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/9/4/pazitelka-na-tajnite-calibre-1-30-0-download.jpg)
Пазителка на тайните [calibre 1.30.0]
- Автор: Мортон Кейт
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Пазителка на тайните [calibre 1.30.0]». Краткое содержание книги:
2011 г. Лоръл, вече прочута актриса, пристига в семейната ферма, където Дороти посреща деветдесетия си рожден ден на смъртно легло. Преследвана от зловещия спомен за събитията от онзи паметен летен ден, Лоръл се заема да узнае истината за загадъчните обрати в историята на своето семейство. Стара снимка я изпраща по стъпките на Дороти, Вивиaн и Джими — трима души от три различни свята, чиито пътища съдбовно се пресичат в Лондон по време на войната. Тайната се разплита бавно и изкусително в този умело изграден разказ за мечти и подли кроежи, за любов, приятелство и благородство на фона на събития, безвъзвратно променили облика на целия свят.
***
В крайна сметка идеята ѝ хрумна благодарение на късогледата жена от Рилингтън Плейс. Когато отвори очи насред прашните развалини от бомбата и установи, че по някаква абсолютно непонятна причина е жива, Вивиан се разплака. Чуваха се сирените и гласовете на добри и храбри мъже и жени, които идваха да гасят пожара, да превързват рани и да отнасят мъртвите. Защо не бе една от тях, запита се Вивиан, защо животът просто не я пуснеше?
Дори не беше сериозно ранена — Вивиан умееше да преценява размера на щетите. Нещо беше паднало отгоре ѝ, сигурно врата, обаче имаше пролука и тя успя да се измъкне. Седна в тъмното, зашеметена. Беше студено, направо мразовито, и тя трепереше. Не познаваше стаята, но усети под ръката си нещо пухкаво — палто! — и го издърпа от мястото, където беше притиснато под вратата. В джоба на палтото намери фенерче и когато насочи тънкия му лъч, видя, че Доли е мъртва. Не просто мъртва, беше премазана под тухлите, мазилката на тавана и един голям метален сандък, паднал от мансардата.
На Вивиан ѝ се догади от шок, от болка и от кипящото разочарование, че се е провалила в мисията си, но с мъка успя да се изправи. Таванът се беше срутил и тя виждаше звездите на небето, взря се в тях, олюля се неуверено и тъкмо се чудеше колко ли време ще е нужно на Хенри, за да я открие, когато чу старицата за се провиква:
— Госпожица Смитам, госпожица Смитам е жива!
Вивиан се обърна по посока на гласа, защото със сигурност знаеше, че Доли не е жива. И се канеше да го каже, сочейки с ръка към Доли, обаче от гърлото ѝ не излязоха думи, а само хрипливо свистене, а старицата продължи да вика, че госпожица Смитам е жива, и да сочи Вивиан, която в този миг осъзна грешката на хазяйката.
За нея това беше възможност. Главата на Вивиан пулсираше и мислите ѝ бяха замъглени, но тя незабавно осъзна, че е получила нов шанс. Всъщност в светлината на смайващата равносметка след улучилата ги бомба цялата ѝ история изглеждаше забележително простичка. Новата ѝ самоличност, новият живот бяха толкова лесно постижими, колкото и палтото, което беше навлякла в тъмното. Никой нямаше да пострада, защото никой не беше останал жив — Джими го нямаше, тя се беше постарала да направи каквото може за господин Меткалф, Доли Смитам нямаше близки, а за Вивиан не бе останал никой да скърби. Затова тя се възползва от шанса си. Свали халката и венчалния си пръстен, надяна ги на пръстите на Доли с удивително спокойни ръце. Отвсякъде се носеше шумотевица: крещяха хора, пристигаха и заминаваха линейки, руините още се движеха и пушеха в изпълнения с дим мрак, но Вивиан чуваше единствено бясното туптене на собственото си сърце — не от страх, а от решителност. Пръстите на Доли още стискаха предложението за работа, затова се наложи Вивиан го изтръгне оттам, да си присвои писмото на госпожа Никълсън и да го пъхне в джоба на бялото палто. Там напипа и други неща — нещо малко и твърдо и някаква книга, усети тя познатите очертания под пръстите си, но не погледна точно коя.
— Госпожице Смитам? — Мъж с каска облегна стълбата си на ръба на продънения под и се покатери, докато лицето му не се изравни с нея. — Не се тревожете, госпожице, ще ви свалим оттук. Всичко ще се оправи.
Вивиан го погледна и за пръв път се зачуди дали пък наистина няма стане така.
— Приятелката ми — каза тя прегракнало и с фенерчето си освети тялото на пода. — Тя…?
Мъжът погледна към Доли, към премазаната ѝ от металния сандък глава и неестествено разперените ѝ крайници.
— Мътните да ме вземат — процеди той. — Мисля, че е мъртва. Ще ми кажете ли името ѝ? Трябва ли да се обадим на някого?
Вивиан кимна.
— Казва се Вивиан. Вивиан Дженкинс. Има съпруг, който трябва да узнае, че тя няма да се прибере у дома.
***
До края на войната Дороти Смитам оправяше легла и чистеше след гостите в пансиона на госпожа Никълсън. Ходеше с наведена глава, стараеше се да не привлича ненужно внимание с постъпките си, никога не приемаше покана за танци. Лъскаше, переше и метеше, а нощем, затвореше ли очи, се опитваше да не вижда очите на Хенри, вперени в нея в мрака.
Денем държеше очите си на четири. Отначало го виждаше навсякъде: в познатата наперена походка на мъж, който се приближава по пристана, в зрелите и сурови черти на непознат минувач, в извисилия се над тълпата глас, от който кожата ѝ настръхваше. След време се случваше по-рядко, но тя не престана да се озърта, защото знаеше, че един ден той ще я намери — не се знаеше само кога и къде, — и тя смяташе да е готова.