В здрача на вторник [bg]

— Как е тя днес? — попита той.

— С нов режим на лечение е и през нощта беше по-спокойна. Но си иска вещите. Постоянно ги търси.

Раираната завеса около леглото на Мишел Дойс беше спусната. Карлсън я отдръпна леко и направи знак на Фрида да влезе. Мишел седеше в леглото с изправен гръб. Беше облечена с бежова болнична нощница, а косата й беше сресана и вързана на две конски опашки като на ученичка. Наблюдавайки я, Фрида си помисли, че на лицето й му липсва ясен контур. То приличаше на нарисувана с водни бои картина с размити пластове — кожата й бе розова, но с жълт оттенък, косата й не бе нито сива, нито кестенява; очите й бяха мътни; дори жестовете й бяха едва загатнати, като на сляпа жена, която се страхува да не се блъсне в нещо.

— Здравей, Мишел. Аз съм Фрида Клайн. Мога ли да седна тук? — Тя посочи стола с метална рамка край леглото.

— Това е мястото на приятеля ми. — Гласът й беше нисък и дрезгав, сякаш ръждясал от липса на употреба.

— Добре. Тогава ще постоя права.

— На леглото има място.

— Мога ли да седна на него? Не искам да те притеснявам.

— Аз в леглото ли съм?

— Да, в леглото си. В болницата.

— Да — каза Мишел. — Не мога да си отида у дома.

— Къде е домът ти, Мишел?

— Няма го.

— Нямаш ли дом?

— Старая се да го поддържам чист и подреден. Също и вещите си. Така той може би няма отново да си отиде. Ще остане при мен.

Фрида си спомни какво й бе разказал Карлсън за „колекцията“ й — за нейните шишета, изрезки от нокти и други боклуци, всичките прилежно подредени. Може би се беше опитала да превърне неугледната квартира в онази занемарена къща в Детфорд в свой дом, запълвайки го с единствените предмети, които можеше да прибере като свои — отпадъците на другите хора. Може би това бе нейният начин да запълни празнотата на дните си.

— Кой е този, който искаш да остане при теб? — попита я Фрида.

Мишел я погледна с невиждащи очи, а после рязко се просна в леглото.

— Седни до мен — погледът й се впери в неоновите лампи на тавана.

Фрида седна на леглото.

— Спомняш ли си защо си тук, Мишел, какво се случи?

— Отивам до морето.

— Все това повтаря: морето, реката — каза Карлсън.

Фрида го погледна.

— Не говори за Мишел, като че ли я няма тук. — После отново се обърна към нея: — Извинявай, Мишел, ти казваше нещо за морето.

Жената, която ридаеше, нададе внезапен писък, после още един.

— Самотни, самотни, самотни — промълви Мишел. — Но това не се отнася за тях.

— За кого?

— Те отново се завръщат. Също като него. Чудесно е! — После от устата й се изсипа порой от несвързани слова, подобно на камъни. Тя се сепна. — Това не е точната дума. Нямаше кръпка.

— Човекът, който беше на дивана ти…

— Срещнахте ли се с него?

— Откъде го познаваш?

Тя се опули.