В здрача на вторник [bg]

Ножът лежеше в специално чекмедже, увит в найлон, а до него беше точилото. Понякога тя го изваждаше и го поставяше на масата пред себе си, любувайки се на мекото сияние на дългото острие и леко докосвайки ръба му, за да почувства колко добре е наточено. Тогава през тялото й преминаваше тръпка на възбуда и страх, досущ като сексуално усещане. Тя никога не го използваше за готвене: за целта си имаше не толкова остър кухненски нож. Държеше го в готовност. Някой ден щеше да изпълни предназначението си.

Тя внимателно повдигна капака на отвора към палубата; по-рано скърцаше, но беше капнала по малко олио на пантите му и сега той се отвори тихо. Вятърът я блъсна право в лицето, студен и носещ капки дъжд. Над реката се стелеше мрак. Тази нощ нямаше луна, нито звезди. Светлините на обитаваните шлепове, закотвени край брега, бяха изгасени и едва няколко лампи проблясваха в далечината. Тя стъпи на палубата и се огледа. Далеч край блатата някой беше запалил огън. Оранжевите пламъци се извиваха нагоре към небето. Тя присви очи, но не можа да различи никакви фигури около него. Беше сама. Водата лекичко се плискаше отстрани на лодката. Когато за пръв път дойде тук, плясъкът на водата и лекото полюшване не й даваха покой, но постепенно свикна с тях и сега не ги усещаше — така, както човек не усеща кръвта в тялото си. Беше свикнала и с нощните шумове — вятърът в клоните на дърветата и в гъстата тръстика, който понякога приличаше на стенание, шумоленето на гризачите на брега, внезапния крясък на совите. Наоколо сновяха лисици и охранени плъхове с дълги тлъсти опашки. Жерави и бели лебеди я наблюдаваха злобно. Преминаваха и проскубани котки. Някога и тя имаше котка, с бяло връхче на опашката и с кадифени уши: миеше се старателно, а мъркането й наподобяваше тихото бръмчене на мотор. Но това беше отдавна, в един друг живот, а сега беше вече друг човек.