Обичай ближния си [bg]

На Керн му се стори, че почувства милувка, като че нечия ръка изхвърли нещо от него. Той се опита да й се противопостави, но не можа. Отначало потрепери, после почувства ободрителна топлота.

Вратата на канцеларията се отвори и се показа главата на секретаря. Той влезе при другите, оставяйки вратата отворена. Канцеларията беше осветена и ниската му прегърбена фигура се очерта рязко на прага. Понечи да каже нещо, но само отпусна глава и се заслуша. Вратата се затвори бавно и безшумно зад него, побутната сякаш от невидима ръка.

Сега в стаята съществуваше само цигулката. Тя изпълни тежкия задушен въздух, преобрази всичко, сля безгласната самота на тези създания, сгушени в сянката на стените, и я обедини в един общ, безкраен стон на копнеж.

Керн обгърна с ръце коленете си. Отпусна глава и се остави да бъде отнесен от пороя. Струваше му се, че той го води далеч, в някаква чужда за самия него и за всички страна. Малкото чернокосо девойче клекна на пода до цигуларя. Седеше безмълвно и неподвижно и го гледаше.

Цигулката млъкна.

Керн, който свиреше малко на пиано, разбираше достатъчно от музика, за да може да прецени, че цигуларят свири великолепно.

— Шуман? — запита старецът до цигуларя.

Цигуларят кимна.

— Посвири още — каза девойчето. — Посвири нещо, за да ни разсмееш!

— Мириам! — извика майката.

— Добре — каза цигуларят и вдигна отново лъка.

Керн се огледа и видя наведени глави или вдигнати пребледнели лица, видя мъка, отчаяние и нежно преобразяване, предизвикано за миг от песента на цигулката. Видя ги и си припомни много подобни стаи, пълни с изгнаници, чиято единствена вина беше, че са се родили и живеят. Тази неправда съществуваше, а същевременно съществуваше и тази музика! Това беше неразбираемо. То беше едновременно безсмъртна утеха и отвратителна насмешка. Керн видя, че цигуларят облегна глава на цигулката, сякаш я скланя на рамото на любимата си. „Няма да се отчая — помисли си Керн, докато полумракът се сгъстяваше в голямата зала. — Няма да се отчая! Животът е прекрасен и чудноват, а аз не го познавам още; той е песен, вик, зов от далечни гори, от незнайни кръгозори, в непознати нощи… Няма да се отчая.“ Мина доста време, преди да забележи, че музиката е спряла.

— Какво беше това? — попита момиченцето.

— Германски танци от Франц Шуберт — каза мрачно цигуларят.

Старецът до него се засмя.

— Германски танци! — Той потърка белега на челото си и повтори: — Германски танци!

Секретарят завъртя електрическия ключ до вратата и каза:

— Следващият!