Обичай ближния си [bg]

— Не, не познавам, за съжаление — каза съчувствено той. Знаеше какво значи да се продават прахосмукачки и грамофони.

— Така и предполагах — каза професорът с разсеян поглед. — Извинете — добави той, като че говореше на съвсем друг човек, и продължи пътя си.

Имаше ечемичена супа и варено говеждо. Керн омете лакомо чинията си. Когато вдигна глава, видя че цигуларят седи до него със сложени до масата ръце и непокътнато блюдо.

— Няма ли да ядете? — попита учудено Керн.

— Не мога.

— Болен ли сте?

Крушовидната глава на цигуларя беше болезнено жълта под тебеширената светлина на голите електрически лампи от тавана.

— Не.

— Трябва да ядете — каза Керн.

Цигуларят не отговори. Запали цигара и започна да пуши бързо. После бутна чинията настрана и каза:

— Не може да се живее така.

— Нямате ли паспорт? — попита Керн, като го погледна.

— Да, имам, но… — Цигуларят загаси нервно цигарата си. — Пак не е възможно да се живее така. С лишения, без почва под краката.

— Господи — каза Керн, — имате паспорт и цигулка…

Цигуларят вдигна глава.

— Но това е съвсем друго — каза раздразнено той. — Не разбирате ли?

— Не, не мога да ви разбера.

Керн беше ужасно разочарован. Смяташе, че всеки, който може да свири така, е необикновена личност. Човек, от когото може да се поучи… А видя сега пред себе си един огорчен мъж, петнайсет години по-възрастен от него самия и безпомощен като галено дете.

„Първата фаза от емигрантския живот — помисли си Керн. — Скоро ще се успокои.“

— Наистина ли няма да изядете супата си? — попита.

— Няма.

— Дайте ми я тогава. Аз съм още гладен.

Цигуларят бутна чинията към него. Керн бавно изяде супата. Всяка лъжичка съдържаше сила за посрещане на страданията и той не искаше да загуби ни една от тях. После стана.

— Благодаря ви за супата. Щеше да е по-добре, ако я бяхте изяли сам.

Цигуларят го погледна с обезобразено от намръщена гримаса лице.

— Много сте млад още, за да разберете тези неща — каза той, като че се извиняваше.

— Разбирането е по-лесно, отколкото смятате — отговори Керн. — Вие сте нещастен и нищо повече.

— Какво искате да кажете с това „нищо повече“?

— Че не е кой знае какво. Отначало мислите, че е нещо особено. Но като поскитате повечко, откривате, че нещастието е най-обикновеното състояние.