Проклетата кауза

— Нямаше да ти позволят, ако беше ченге — чу се гласът на Пит Марино в залата за аутопсии.

— Знам, но не го разбирам — каза Дани.

— Ами ще ти кажа поне една причина. Дълга коса като твоята осигурява на онези задници навън още едно нещо, което да сграбчат. Ако бях на твое място, щях да я отрежа. А и момичетата ще те харесват повече.

Марино беше пристигнал навреме, за да помогне в носенето на навития маркуч и наргилето, и изнасяше бащинска лекция на Дани. Никога не ми се беше виждало трудно да си обясня защо Марино имаше проблеми със собствения си син.

— Знаеш ли нещо за наргилетата? — обърнах се към Марино.

Той се загледа изненадано в трупа.

— К’во? Някаква странна болест ли има?

— Това, което носиш, се нарича наргиле — казах. Той и Дани оставиха вещите на Едингс на празната стоманена маса до моята.

— Очевидно водолазните магазини ще бъдат затворени през следващите няколко дни — добавих. — Но компресорът изглежда доста прост — помпа, задвижвана от двигател от пет конски сили, която изсмуква въздух през филтърен клапан и го вкарва в маркуча, свързан с регулатора на водолаза. Филтърът изглежда съвсем наред. Тръбопроводът за горивото е непокътнат. Това е всичко, което мога да ти кажа.

— Резервоарът е празен — забеляза Марино.

— Мисля, че бензинът е свършил след настъпването на смъртта.

— Защо? — запита Роше, който се бе приближил и ме наблюдаваше настойчиво, като че ли бяхме сами в стаята. — Откъде знаете, че не се е заплеснал там долу и не е забелязал свършването на бензина?

— Защото дори ако притокът му на въздух е бил прекъснат, той все пак е имал достатъчно време да излезе на повърхността. Намирал се е само на петнайсет метра дълбочина — отговорих.

— Това не е малко, ако маркучът ти се е закачил за нещо.

— Възможно е. Но пък в такъв случай той щеше да изхвърли колана с тежестите.

— Изчезна ли миризмата? — попита Роше.

— Не, но вече не е толкова силна.

— Каква миризма? — полюбопитства Марино.

— Кръвта му миришеше странно.

— Алкохол ли имаш предвид?

— Не, нищо подобно.

Той подуши въздуха и сви рамене. Роше мина покрай мен, като отмести поглед от това, което лежеше на масата. Не можах да повярвам, че отново се притиска в мен, особено след като му бях оставила достатъчно място и го бях предупредила. Оплешивяващият едър Марино, издокаран в подплатено с овча кожа палто, го изгледа подозрително.

— Е, кой е този? — запита ме той.

— О, да, предполагам, че вие двамата не се познавате — казах. — Детектив Роше от Чесапийк, капитан Марино от Ричмънд.

Роше оглеждаше внимателно наргилето. Усетих, че звукът от ножиците, с които Дани режеше ребрата, го подлудяваше. Лицето му бе страхотно пребледняло, а устата — увиснала надолу.