Удряй където боли

Свалих шлифера и шапката си и ги пуснах в дъждовната локва в антрето.

Тя отвори една врата и ме подкани с жест да вляза. Озовах се в просторна всекидневна, приятно обзаведена с удобни фотьойли и телевизор с голям екран.

Това забелязах с периферното си зрение, защото веднага насочих цялото си внимание към момичето, седнало на един от фотьойлите, което ме гледаше с очакване.

Сега Анджела Торсън не беше с големите слънчеви очила и сламената шапка. Слабата светлина от облачното небе падаше направо върху лицето й.

Изненадах се. Спомних си думите на майка й, когато попитах дали дъщеря й си има приятел: „Не мога да си представя, че някое прилично момче би проявило интерес към Анджела. Както казах, тя е грозна.“

Майчина ревност?

Вгледах се в момичето. Напомни ми за Одри Хепбърн при първото й появяване на екрана — същите правилни черти, тъмна коса, сериозни тъмнокафяви очи. Наистина, тялото й беше кльощаво, сякаш не си дояждаше, но лицето й беше привлекателно.

— Извинете, че нахълтвам така, мис Торсън — започнах аз, — но много се надявам да можете да ми помогнете.

Тя се усмихна и ми посочи стол.

— Надявам се да мога, мистър Уолъс. Моля седнете. Искате ли чай или кафе?

— Не, благодаря — отговорих аз и седнах.

— Значи сте частен детектив? — Видях, че гледа картичката ми.

— Така е, мис Торсън.

— Сигурно животът ви е много интересен. Непрекъснато чета книги за частни детективи.

— Животът на частните детективи всъщност е много скучен, мис Торсън. Освен в книгите — отговорих аз. — През повечето време или седя в колата, или се мъча да разговарям с хора, които не желаят това.

Тя отново се усмихна.

— Дошъл сте при мен. Моля ви, кажете ми защо?

— Наеха ме да открия брат ви — наблюдавах я, но усмивката й не изчезна. Просто изглеждаше заинтригувана.

— Брат ми? Тери?

— Точно така. Една възрастна жена му е завещала пари и трябва да го намерим, за да се уреди завещанието.

— Възрастна дама е оставила на Тери пари?

— Да, мис Торсън.

— Колко мило. И коя е тя?

Пуснах в действие тъжната си физиономия.

— Ето защо работата ми е толкова скучна — обясних аз. — Шефът само ми нареди: „Отиди да намериш Тери Торсън, защото една възрастна дама му е завещала пари“ и аз тръгнах. Не ми каза как се казва, а само че става дума за сто хиляди долара. И аз започнах да задавам въпроси.

Анджела се наведе напред.

— Сто хиляди ли казахте?

— Точно така, мис Торсън.

Тя се облегна и отново ми се усмихна невинно.

— Колко хубаво.

— За него е хубаво — съгласих се аз, — но все едно трябва да го намеря. Можете ли да ми помогнете?

— Бих искала да можех. Не съм виждала брат си от няколко месеца.

— Не ви ли е писал? Не се ли е обаждал по телефона?

— Не — На мястото на усмивката се появи тъга. — Безпокоя се за него, мистър Уолъс. С него сме много близки.

Не можех да преценя дали ме лъже, но ако го правеше, значи владееше изкуството удивително добре.