Удряй където боли

— Готов ли си да се биеш, ако стане напечено, Бил? — попитах го аз.

Той се ухили.

— След такава вечеря съм готов да се бия и срещу морската пехота.

Беше осем и петнадесет — малко рано, за да е отворена дискотеката.

Стигнахме до пристанището, намерихме място за паркиране и отидохме до „Черната кутия“ пеша. Когато стигнахме изпомазаната врата, аз наместих пистолета, за да мога да го извадя веднага, ако се наложи, и забелязах, че Бил също държи ръцете си в джобовете.

Бутнах вратата и се оказахме в голямо помещение, покрай стените на което бяха подредени малки масички. В средата беше излъсканият дансинг, а в дъното имаше бар.

Във въздуха съвсем определено се усещаше миризма на марихуана. Както си и мислех, заведението още не работеше, но по масите бяха насядали няколко посетители — мъже и жени. Някои пиеха бира.

Трима музиканти — тромпетист, саксофонист и барабанист — бяха заели една издигната платформа.

Заведението като цяло имаше почтен вид.

Когато влязохме изведнъж настъпи напрегната тишина. След секунда някъде от сенките се измъкна едър негър и препречи пътя ни. Изглеждаше достатъчно силен, за да може да събори бик.

— Не можете ли да четете? — попита той със силен, пресипнал глас.

— Дръпни се от пътя ми, ако обичаш — отговорих аз. — Искам да говоря с Ханк Смедли.

Кръвясалите му очи засвяткаха.

— Бели боклуци не могат да влизат тук!

— А ти можеш ли да четеш? — попитах го аз и заврях пред носа му визитната си картичка.

Тя го впечатли. Втренчи се в нея и видях как докато чете дебелите му устни мърдат.

— Ченге ли си? — попита той с по-малко пресипнал глас.

— Слушай сега! — изръмжах аз. — Занеси тази картичка на Ханк Смедли и му кажи, че искам да говоря с него. Хайде, мърдай!

Той се поколеба, после затътри крака през дансинга и изчезна в една странична врата.

Десетина черни наблюдаваха сцената без да помръднат и без да кажат нищо. Предполагам, мислеха, че сме ченгета.

Нямах намерение да развалям впечатлението им.

— Хайде! — казах на Бил и тръгнахме през дансинга към вратата, в която потъна черният. Оказахме се в слабо осветен коридор, на чиито край имаше още една врата. Тръгнахме по него и тя рязко се отвори.

Пред мен застана Ханк Смедли.

Бил ми го беше описал, но трябваше да го видя, за да си дам сметка колко едър беше в действителност. Не, не едър — беше огромен, поне метър и деветдесет и пет, а раменете му бяха широки като врата на обор. Бил каза, че главата му е малка — това беше истина. Ханк имаше малка глава, грозен, сплескан и широк нос, устни като гьон и святкащи кръвясали очи. Би пожънал невероятен успех като герой във филм на ужасите.

— Какво искаш? — изръмжа той, като препречи пътя ни. Юмруците му, свити отстрани, наистина бяха като чукове.

С възможно най-благия тон го попитах:

— Мистър Ханк Смедли?

Това сякаш го размекна. Вероятно досега бял човек не се беше обръщал към него с „мистър“. Юмруците му се отпуснаха.