Удряй където боли

— Какво искате да знаете, мистър Уолъс? — попита той и отпи, сякаш, за да се закрепи.

— Джош, мисис Торсън ме нае, за да разбера дали някой не шантажира дъщеря й евентуално, кой е той. Предполагам, че знаеш това.

Джош кимна.

— Знаеш всичко, което става в този дом, нали?

— Работя тук от тридесет години — отговори той предпазливо.

— Искам да ми кажеш що за човек беше мистър Торсън. Разговорът ще си остане между нас, мога да те уверя, но за мен е много важно да знам.

— Мистър Торсън е мъртъв.

— Известно ми е. Интересува ме що за човек беше.

— Корав човек — каза негърът след дълго колебание. — Предполагам, че иначе нямаше да постигне това, което постигна. Караше ме да работя много, но пък и плащаше добре. Да, беше корав човек.

— А как се държеше с децата си?

— Беше много строг с мистър Тери, но не и с мис Анджела. Искаше той да поеме бизнеса му и не можеше да търпи, че свири на пиано. Много строг беше с него. Най-накрая, мистър Тери си отиде. Аз бях доволен. — Джош се загледа в пространството и на лицето му се появи усмивка. — Тук беше много лошо, преди да си тръгне мистър Тери. След това стана по-добре, но само докато мистър Торсън беше жив. После нещата пак се объркаха. Мис Анджела и майка й не се разбираха, така че се наложи мис Анджела да се премести в малката къща. Жена ми също отиде там, за да се грижи за нея, защото не се разбираше с мен.

— Ти си в тази къща още откакто децата са били бебета — казах аз. — Какъв беше Тери като малък?

Смедли се вгледа мрачно в празната си чаша.

— Мистър Тери беше добро момче, мистър Уолъс. Аз и той се спогаждахме добре. Често идваше тук в стаята ми да си приказваме. Питаше ме за миналото ми, за родителите ми. Натъжаваше се, че не се разбираме с жена ми. Казваше, че не може да търпи баща си. Веднага щом мистър Торсън отидеше на работа, той се качваше в музикалния салон и свиреше по цял ден. Имаше си дарба. Не можеше да разчита ноти, но беше достатъчно да чуе нещо и веднага можеше да го изсвири. Мистър Торсън не му даваше да взема уроци, но те не му и трябваха. Искаше само да свири. Когато си тръгна, беше преди около две години, дойде при мен да се сбогуваме. Стана ми много тъжно… Само му стиснах ръката, а когато си отиде, дори се разплаках.

— Чашата ти май е празна, Джош — подсетих го аз. — Защо не я напълниш?

Той се изправи с мъка и залитна към бюфета.

— За вас, мистър Уолъс?

— Не, благодаря.

Върна се, стиснал пълна догоре чаша.

— Ами мис Анджела? — попитах аз. — Как се разбирахте с нея?

— Когато беше малка, мистър Уолъс, се разбирахме много добре, но когато започна да расте, стана много трудно. Не ме харесваше. Предполагам, че жена ми я е надъхала. Не, не мисля, че се спогаждахме с мис Анджела.

— А обичаха ли се с брат си?

Той кимна.

— Бяха много близки. О, да. Харесваше ми да ги гледам заедно. Когато мистър Тери напусна дома, мис Анджела се промени. Сякаш някой й отне слънцето. После, когато умря мистър Торсън, тя отиде да живее в малката къща и жена ми отиде с нея. Вече не я виждам.