Роузана (Роман за едно престъпление)

— В Небраска, някъде във вътрешността на Щатите — поясни Мартин Бек.

Хамар още един път прочете съобщението.

— Остава ни само да почнем отначало. Сега изглежда малко по-добре. Но как е попаднала в Мутала?

Той остави телеграмата.

— Ще получим повече информация по пощата. Това не казва много-много.

— За нас си е много — обади се Колберг. — Не сме разглезени.

— Е? — попита спокойно Хамар. — Ти и аз най-напред трябва да изясним това тук.

Мартин Бек се върна в стаята си, седна и известно време масажира слепоочията си. Първото ненадейно чувство за напредък донякъде изчезна. Трябваше да минат три месеца, за да се получи информация, която в деветдесет и девет от случаите идваше гратис. Цялата истинска работа тепърва предстоеше.

Посолството и областният управител можеха да почакат. Той дръпна към себе си телефона и се обади в Мутала.

— Да — прозвуча гласът на Алберг.

— Идентифицирана е.

— Наистина?

— Така изглежда.

Алберг не каза нищо.

— Била е американка. От едно място на име Линкълн, в Небраска. Пишеш ли?

— Да, по дяволите.

— Казвала се е Роузана Макгро. Записа ли?

— Бъди сигурен.

— На двайсет и седем години, библиотекарка. Това е всичко, което знам за момента.

— Как успя?

— Обикновена работа. Издирвали са я постепенно. Не чрез Интерпол. Чрез посолството.

— Параходът — досети се Алберг.

— Какво каза?

— Параходът. Откъде може да се появи един американски турист, ако не от параход? Може да не е точно от „моя“, а от някаква увеселителна яхта. Оттук минават такива.

— Не знаем дали е била туристка.

— Така е. Започвам веднага. Ако е познавала някого тук или е живяла в града, ще го установя за двайсет и четири часа.

— Добре. Ще се обадя, щом науча нещо повече.

Мартин Бек приключи разговора, кихвайки в ухото на Алберг. Тъкмо да се извини, онзи вече бе затворил.

Въпреки че главоболието не бе стихнало и ушите му бучаха, определено се чувстваше по-добре. Сякаш беше бегач на дълги разстояния секунда преди старта. Само две неща го безпокояха. Убиецът бе направил фалстарт, имаше три месеца преднина, а той самият не знаеше накъде ще бяга.

Някъде под повърхността на обезпокоителната перспектива и разсъжденията му върху различни критерии, полицейският му ум вече бе почнал планирането на обичайното разузнаване за следващите четиридесет и осем часа, от което можеше предварително да се очаква някакъв резултат. Така както е сигурно изтичането на пясъка в пясъчния часовник.

Всъщност през тези три месеца не беше мислил за нещо друго, освен за това. За момента, в който най-после ще започне разследването. Досега имаше чувството, че шляпа в блато посред непрогледна тъмнина. Сега усети първата здрава буца пръст под краката си. Следващите нямаше да са толкова далеч.

Не очакваше светкавични резултати. Ако Алберг открие, че жената от Линкълн е работила в Мутала или е живяла у познати в града, или че въобще някога е отсядала там, би го изненадало повече, отколкото ако убиецът ей сега влезе през вратата и постави изобличителния материал на бюрото му.