Роузана (Роман за едно престъпление)

— Има едно съобщение за Отдела за изчезнали жени. Трябва веднага да изпратиш благодарствено писъмце до американското посолство. Само то се отзова.

Той разучаваше светлочервената ивица от телекса.

— Линкълн, Небраска. Преди това какво беше?

— Астория, Ню Йорк.

— Те ли бяха, дето изпратиха описание от три страници и забравиха да споменат, че е негърка?

— Да — потвърди Мартин Бек.

Стенстрьом му подаде телекса:

— Ето номера на посолството. Казаха, че ще се обадят.

С гузна съвест, но радостен от всяка възможност да избегне мъченията в метрото, Бек се върна до бюрото, ала вече беше късно. Персоналът от посолството се беше разотишъл.

Другият ден беше сряда и времето изглеждаше по-лошо отвсякога. Сутрешната поща донесе закъсняло издирване на двайсет и пет годишна прислужница от някакво място, наречено Рунг, вероятно намиращо се в Сконе. Не се била завърнала след отпуска си.

Цялата сутрин разпращаха копия от описанието на Колберг и ретуширани снимки до градските прокурори във Велинге, както и на някакъв детектив-лейтенант Елмър Б. Кафка, Отдел за убийства, Линкълн, Небраска, САЩ.

След обедната почивка Мартин Бек усети как лимфните жлези на шията му започват да се подуват и когато вечерта се прибра у дома, вече му бе трудно да преглъща.

— Утре криминалната полиция ще се оправя без теб, това ти го гарантирам — рече жена му.

Той отвори уста да каже нещо, но само хвърли поглед на децата и я затвори отново, без да продума.

Тя не закъсня да увенчае триумфа си.

— Носът ти е напълно запушен. Зяпаш за въздух като риба на сухо.

Той остави вилицата и ножа, промърмори „благодаря за вечерята“ и се затвори със своя макет. Това занимание постепенно го успокои напълно. Работеше бавно и методично, без да се остави да го разсейват странични мисли. Дори и да чуваше шума от телевизора в съседната стая, въобще не го забелязваше. След неопределено време на прага застана дъщеря му с намусен вид и следи от дъвка по брадичката.

— Търсят те по телефона. Типично. Тъкмо по средата на „Пери Мейсън“4.

„По дяволите, трябва да преместя телефона.

По дяволите, трябва да се заема с възпитанието на децата.

По дяволите, какво да кажеш на едно тринайсетгодишно дете, лудо по Бийтълс и с вече набъбнал бюст?“

Той се промъкна в дневната, сякаш се извиняваше, че въобще съществува, хвърли глуповат поглед на преситеното кучешко лице на адвоката, изпълнило екрана, придърпа телефона и излезе в антрето.

— Здрасти. — Беше Алберг. — Виж какво, мисля, че набарах нещо.

— Да?

— Спомняш ли си, че разговаряхме за корабите по канала? Които минават оттук през лятото в един и половина и в четири всеки ден?

— Да.

— Опитах се да проконтролирам движението на малките параходи и товарните кораби тази седмица, почти е невъзможно да се установят всички, които се мотаят наоколо. Но преди час едно от момчетата от патрулната полиция каза, че е видяло пътнически кораб да минава в западна посока посред нощ някъде през миналото лято. Кога точно — не помни и не се сетил за това, докато не го попитах. Дежурил тогава няколко нощи. Изглежда невероятно, но той се кълне, че е вярно. На другия ден излязъл в отпуск и после забравил.