Тайната на замъка (Загадката, разказана от Франклина на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: canterbury tales #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната на замъка (Загадката, разказана от Франклина на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)». Краткое содержание книги:
Дошъл е редът на Франклина и той започва своята истинска история за кървави убийства, измяна и черно предателство.
Годината е 1556-та. Едуард, Черния принц, нанася унищожително поражение на френската войска при Поатие. На бойното поле агонизира бедният рицар Гилбърт Савидж. Преди да издъхне, Савидж разкрива на младия си оръженосец Ричард истината за неговия произход. Ричард е син на лорд Роджър Грийнел — прочут рицар, кралски довереник. В началото на Стогодишната война лорд Роджър Грийнел е обвинен, че е предавал сведения на французите и уличен във вероломно убийство.
Сега младият Ричард Грийнел трябва да се върне в Англия, за да открие документите, разкриващи мистерията около загадъчните убийства на кралския наместник и неговата жена, заради които баща му е станал изкупителна жертва.
В опустошената от глад и чума Англия Ричард успява да открие прощалното писмо на баща си, укрито от един правник. Съпроводен от пъстра група приятели и красивата дъщеря на правника, Ричард се връща в Кроукхърст, запустелия семеен замък, за да възстанови доброто име на баща си и да разобличи истинския предател и убиец.
Оръженосецът ги дръпна от него.
— Просто ги нося — изхленчи Гилдас. — За да правя фокуси и да си изкарвам прехраната.
— Огънят е готов! — изкрещя ковачът.
Селяните задърпаха Гилдас от каруцата. Внезапно стрела профуча над главите им и се заби в кръста на площада. Кътбърт Барликорн, заредил отново лъка си, пристъпи важно през тълпата, която бързо му правеше път. Зае позиция, вдигна лъка и се прицели право в дебелото шкембе на Свинята.
— Ние сме кралски служители — каза тихичко стрелецът. — Този човек не може да бъде екзекутиран без справедлив съд. Той ще бъде разпитан от кралските съдии, които имат правото да го осъдят. Дори да е виновен, той има правото да бъде изповядан от свещеник.
Грийнел огледа тълпата.
— Къде е свещеникът ви?
— В черквата — ухили се наместникът. — Заключил се е в нея.
Усмивката му помръкна, когато осъзна последствията от думите си.
Грийнел видя израза на чист ужас в очите на пленника.
— Освободете го! — настоя той. — Поверете ни го и се кълна, че ще го закарам в Колчестър, в кралската тъмница.
— Там върлува тежка епидемия! — изпищя наместникът.
— В такъв случай — отвърна оръженосецът, — имате друг избор. Можете да убиете затворника и аз ще ви арестувам и ще закарам вас там. Или да го ми го предадете и аз да се погрижа справедливостта да възтържествува.
Гневният наместник едва не изскочи от каруцата, крещейки заповеди. Тълпата замърмори неодобрително, но някои селяни, които очевидно нямаха желание да гледат как изгарят някого, подкрепиха Грийнел. Оръженосецът метна дисагите през рога на седлото си и заповяда да вържат ръцете на Гилдас.
Малко по-късно той и Барликорн, влачейки след себе си затворника, напуснаха Тейдън Боа и отново поеха по горския път към Колчестър. Известно време пътуваха мълчаливо. Грийнел знаеше, че някои от селяните може да ги заподозрат и да ги последват или да изпратят ездач, който да поиска заповедите им и доказателства за самоличността им. Но Гилдас беше доволен, че е на свобода.
— Проклети да са! — извика той. — Дано да ги постигне съдбата на амаличаните9! Нека Бог ги порази до последно коляно!
— Млъкни! — отсече Барликорн и дръпна рязко въжето.
Грийнел спря, слезе от коня и извади камата си. Преряза въжето, после се върна на мястото си и хвърли ожулените дисаги в краката на Гилдас.
— Свободен си да си вървиш — обяви той.
Мъжът падна на колене и събра ръцете си в молитва със затворени очи. Изражението му беше толкова жалостиво, че оръженосецът не издържа и се разсмя.
— Аз съм червей, а не човек — замърмори Гилдас. — Истински позор за Божието творение. — Той отвори едното си око. — Нямам пари, господарю. Нито приятели, храна или кон.
— А ако не започнеш да тичаш, ще останеш и без нос! — изрева Барликорн.
Гилдас отвори и другото си око.
— Превърнах лицето си в кремък — продължи той печално — срещу онези, които ме измъчват. Бог ще ме освободи от капаните на преследвачите и ще…
— Стига! Стига! — Грийнел се приближи и го изправи. — Какво искаш?
Гилдас се усмихна и Ричард осъзна, че той е много млад, но като артист умееше да променя външния си вид в зависимост от нуждите си.
— Какво искаш? — повтори оръженосецът.
— Да ти бъда приятел, господарю. — Гилдас отстъпи и заразглежда Грийнел отблизо. — Имаш очи на мъж, но лице на момче. Устата ти издава доброта, а в зелените ти очи няма злоба. — Той посочи кестенявата коса на Ричард. — Една стара вещица ми каза, че такъв човек ще ме спаси. — Очите му се разшириха. — Придружен от воин, същински Давид, който ще победи Голиат.
Грийнел се разсмя и отстъпи.
— Значи наистина си вещер?
Гилдас поклати глава.
— Не, господарю, просто човек, който знае всички трикове от панаирите. Искам да ви придружавам; където и да отидете, ще ви следвам. — Внезапно той смъкна парцаливия си елек. Грийнел потръпна при вида на червения белег, който обикаляше врата му като пурпурна огърлица. — Два пъти, господарю, съм гледал смъртта в очите — тази полунощна унищожителка, демонът, който броди и посред бял ден. Следващия път може да нямам този късмет.
Той сключи ръце, сякаш отново се канеше да падне на колене.
Грийнел погледна Барликорн, който сви рамене, изкашля се и плю в храстите.
— Аз съм добър готвач — молеше се Гилдас. — Сръчен съм с ножа.
— Добре, за Бога, можеш да дойдеш с нас.
Грийнел се качи отново на седлото и те продължиха пътя си, докато Гилдас лееше благодарности, а оръженосецът се чудеше колко души още ще се присъединят към него по пътя към Колчестър.
9
В Стария завет — жители на Амалек, воювали срещу Израил, наказани градът им да бъде изличен от лицето на земята. (Изход 17:14) — Бел.ред.