Илюзии ((Приключенията на един месия по неволя))
- Автор: Бах Ричард Дэвис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Илюзии ((Приключенията на един месия по неволя))». Краткое содержание книги:
И продължих нататък по дългия път към самолетите.
— Доналд — подех аз, след като отидох на полето, — стигнах до заключението, че ти просто не живееш в този свят.
Той ме погледна, изненадан, от крилото на самолета си — учеше се да налива бензин в резервоара.
— То се знае, че не живея в този свят. Может ли да ми посочиш ноне един човек, който да живее в него?
— Как така мога ли! Аз! Аз живея в този свят!
— Великолепно — възкликна той, сякаш със собствени усилия бях разбулил някаква голяма загадка. — Подсети ме да те черня днес на обяд. Направо ти се възхищавам как непрекъснато трупаш знания.
Бях у чуден от думите му. Не ми се присмиваше, мислеше го.
— Какво имаш предвид? Естествено, че живея в този свят! Аз и още около четири милиарда други хора. Докато ти…
— Ох, Ричард! Говориш сериозно! Отлагаме черпенето. Никакви сандвичи и бира, нищо! Тъкмо реших, че си постигнал върховното познание… — Млъкна и ме погледна от горе ядосано и състрадателно. — И си толкова сигурен! Живееш в един и същ свят с някой… да речем, борсов агент. Животът ти току-що е бил съсипан и обърнат с краката нагоре от новата политика на фондовата борса, от задължителната ревизия на ценните книжа с акционерни вложения с петдесетпроцентова загуба. Значи живееш в един и същ свят с някой шахматист. С Петросян, Фишер и Браун, които си оспорват в Манхатън, на откритото първенство на Ню Йорк, наградата от половин милион долара. Какво тогава търсиш на тази нива в Мейтланд, щата Охайо? Какво търсиш при своя биплан от 1929 година, кацнал насред полето, за какво ти е разрешително да се приземяваш тук, за какво са ти тези хоря, които искат да се повозят десетина минути на самолета, за какво ти е да поддържаш двигателя и да береш страха да не би да удари градушка… Колко души според теб живеят в твоя свят? Казваш, четири милиарда? Нима си седнал да твърдиш, че тези четири милиарда души не живеят в четири милиарда различни свеюве? Това ли ми разправяш? — Беше се задъхал от последните си думи.
— Вече почти усещах вкуса на сандвича с разтопеното сиренце — подех аз.
— Извинявай. Много ми се искаше да те черпя. Но вече не може да има никакво черпене, по-добре го забрави.
Макар това да бе последният път, когато го обвинявах, че не живее в този свят, трябваше ми доста време да проумея думите, които прочетох на мястото, където се отвори наръчникът:
Ако известно време
се опиташ да си измислен,
ще се убедим, че измислените
герои понякога са по-истински
от хората с тела и туптящи сърца.
Съвестта ти е мерило за това,
доколко честен си в своя егоизъм.
Вслушвай се внимателно
в нея.
— Всички ние сме свободни да правим каквото искаме — каза ми той онази вечер. — Не е ли повече от ясно? Не е ли тъкмо това най-великият начин да бъде управлявана Вселената?
— Почти. Забрави нещо, което е доста важно — възразих аз.
— Така ли? — Всички ние сме свободни да правим каквото искаме, стига да не вредим на другите — рекох доста рязко.
— Знам, че го подразбираш, но сме длъжни да казваме това, което подразбираме.
Изведнъж от тъмното се чу нещо като тътрузене на крака; стрелнах с очи приятеля си.
— Чу ли?
— Да, там май има някой. — Той се изправи и тръгна към мрака. Най-неочаквано се засмя и каза едно име, което не долових. — Всичко е наред — чух го да изрича. — Не, ще се радваме да те видим при нас… зашо стърчиш тук… ела де, добре дошъл си, наистина…
Гласът беше със силен акцент, може би руски или чешки, но по-вероятно трансилвански.
— Благодаря. Не искам да ви се натрапвам…
Човекът, когото доведе в светлината на огъня, беше, как да се изразя… беше твърде необичайно да срещнеш такъв тип в нощния Среден запад на Щатите. Чувствуваше се притеснено в светлината; приличаше на вълк — бете дребничък, изпосталял, уплашен до смърт, беше облечен с вечерно облекло и с поръбена с червен атлаз черна пелерина.
— Само минавах оттук — поде той. — През това поле ще се прибера по-бързо вкъщи.
— Така ли?
Шимода не му повярва, знаеше, че го лъже, но в същото време правеше всичко възможно да не се изкикоти. Надявах се скоро да разбера каква е работата.
— Заповядайте! — поканих аз мъжа. — Можем ли да ви бъдем полезни с нещо? Не че си умирах от желание да му помагам, но той трепереше като листо, та наистина исках да се чувствува удобно.
Мъжът ме изгледа с отчаяна усмивка, ог която ми настръхна косата.
— Да, можете. Искам съвсем малко, инак нямаше да ви безиокоя. Мога ли да си пийна от кръвта ви? Съвсем мъничко. Имам нужда от човешка кръв, храня се с нея.
Не знаеше добре английски, говореше с акцент и може би не го бях разбрал, но въпреки това скочих на крака толкова светкавично, че към огъня се разлетяха сламки.